Даниъл Силва - Черната вдовица

— Случило ли се е нещо? — тревожно попита тя.

— Не — отговори уверен мъжки глас на френски. Натали пак провери кой я търси.

— Кой се обажда?

— Не се тревожете — каза гласът. — Родителите ви са добре.

— В техния апартамент ли сте?

— Не.

— Тогава как използвате телефона им?

— Не го използвам. Това е само малък трик, за да сме сигурни, че няма да ни пратите веднага на гласова поща.

— Кои сте вие?

— Казвам се Узи Навот. Може би сте чували за мен. Аз съм директор на нещо, което се нарича…

— Знам кой сте.

— Това е добре. Защото ние също знаем коя сте, Натали.

— Защо се обаждате? — попита тя.

— Звучите като една от нас — каза той и се засмя.

— Като шпионка ли?

— Израелка.

— Аз съм такава.

— Вече не.

— Какви ги говорите?

— Чуйте ме внимателно, Натали. Искам да затворите телефона и да влезете в апартамента си. Там ви чака жена. Не се страхувайте, тя работи за мен. Позволила си е да ви събере багаж в една чанта.

— Защо?

Връзката прекъсна. Натали постоя известно време, чудейки се какво да прави. След това извади ключовете от дамската си чанта, отвори вратата и влезе.

Жената, седнала край кухненската маса, не приличаше много на шпионин. Беше по-дребна от Натали, а изражението ѝ издаваше нещо средно между досада и тъга. Беше си направила чаша чай. До нея беше мобилният ѝ телефон, а до него — паспортът на Натали, който допреди това бе лежал скрит в кафяв плик в долното чекмедже на нощното ѝ шкафче. Вътре имаше също така три писма с много лично съдържание, писани от мъж, когото Натали познаваше от университета във Франция. Беше се канила да ги изгори, а сега повече от всякога съжаляваше, че не го е сторила.

— Отвори го — каза жената и кимна към стилния малък куфар на Натали. На него имаше етикет, спомен от последното ѝ пътуване до Париж. Беше летяла с „Ер Франс“, а не с „Ел Ал“, предпочитаната авиокомпания на евреите имигранти от френски произход.

Тя дръпна ципа и погледна вътре. Беше напълнен набързо и небрежно — чифт панталони, две блузи, памучен пуловер, само един кат бельо. Коя жена слага в багажа си само едни бикини?

— Колко дълго ще отсъствам?

— Зависи.

— От какво?

Жената мълчаливо отпи от чая си.

— Без грим, без дезодорант? Без шампоан? Къде отивам? В Сирия ли?

Отново настана тишина. След това жената бързо обясни:

— Вземи каквото ти трябва. Но не се бави прекалено. Той няма търпение да се види с теб. Не бива да го караме да чака.

— Кой, Узи Навот ли?

— Не — усмихна се за пръв път тя. — Мъжът, с когото ще се срещнеш, е много по-важен от Узи Навот.

— Трябва да съм на работа след три дни.

— Да, знаем. В девет часа. — Тя протегна ръка. — Дай ми телефона си.

— Но…

— Моля — строго настоя жената, — губим ценно време.

Натали предаде телефона и отиде в спалнята. Стаята изглеждаше като претърсена. Съдържанието на кафявия плик от нощното ѝ шкафче лежеше пръснато върху леглото. Всичко беше там, с изключение на писмата, които сякаш се бяха изпарили. Тя веднага си представи пълна стая с хора, които четат на глас пасажи от тях и избухват в бурен смях. Взе още няколко дрехи и събра малък несесер с тоалетни принадлежности, включително и противозачатъчните хапчета и предписаните обезболяващи. Пиеше ги срещу главоболието, стоварващо ѝ се понякога като гръм от ясно небе. След това се върна в кухнята.

— Къде са писмата ми?

— Какви писма?

— Онези, които взехте от спалнята ми.

— Не съм вземала нищо.

— А кой тогава?

— Да вървим — беше всичко, което жената каза.

Докато слизаше по стълбите с куфар в едната ръка и дамска чанта в другата, Натали забеляза, че жената леко накуцваше. Колата ѝ бе паркирана на „Ибн Езра“, точно пред тази на Натали. Потеглиха, непознатата шофираше спокойно, но много бързо. Преминаха през Юдейското плато към Тел Авив, след това поеха на север по крайбрежната равнина по магистрала 6. За известно време двете слушаха новините по радиото — говореше се само за намушквания, смърт и предсказания за наближаваща апокалиптична война между евреите и мюсюлманите на Храмовия хълм. Жената отхвърли всички въпроси на Натали и я остави да се взира през прозореца към минаретата, издигащи се над Западния бряг отвъд разделителната бариера. Бяха толкова близо, та ѝ се струваше, че може да ги докосне. Близостта на селата до такъв важен път я накара да се съмнява в перспективите за мирното съществуване на двете страни. Френските и швейцарските села също бяха едни до други по общо взето невидима граница, но Швейцария не искаше да изтрие Франция от картата. Нито швейцарците умоляваха синовете си да проливат кръвта на френските неверници.