Даниъл Силва - Черната вдовица

Ранените и умиращите неизменно бяха откарвани в Медицинския център „Хадаса“, най-добрата израелска болница за спешна медицина. Намираше се в Западен Йерусалим, в изоставеното арабско село Ейн Карем, а забележителният екип от лекари и сестри всеотдайно се грижеше за жертвите на най-стария конфликт в света — разкъсаните в самоубийствените атентати, ранените в битки израелски войници и арабските демонстранти, покосени от израелски огън. Медиците не правеха разлика между араби и евреи, жертви и палачи; лекуваха всеки, който влезеше през вратата им, включително и най-опасните врагове на Израел. Не беше необичайно да видиш лидери на „Хамас“ в „Хадаса“. Дори управляващите в Сирия — преди избухването на гражданската война, бяха пращали свои влиятелни болни на хълмовете на Ейн Карем.

Според християнската традиция Ейн Карем бе родното място на Йоан Кръстител. Църковните кули се издигаха над ниските варовикови домове на напусналите араби, а биещите камбани възвестяваха смяната на дните. Между древното село и модерната болница имаше паркинг, запазен за главните лекари и администратори. Д-р Натали Мизрахи все още не бе допусната там; нейното място бе на далечен сателитен паркинг в края на дълбоката клисура. Тя пристигна в осем и трийсет и както обикновено, трябваше да изчака няколко минути за маршрутката. Тя я остави близо до входа на спешното отделение. Засега всичко изглеждаше спокойно. Нямаше линейки в двора, а травматологията беше тъмна, вътре имаше само една дежурна сестра, в случай че трябва да се събере екип.

В стаята на персонала Натали остави чантата си в шкафчето, облече бяла престилка над синьо-зелените си хирургически дрехи и овеси стетоскоп на врата си. Смяната ѝ започваше в девет сутринта и щеше да свърши в девет на следващата сутрин. Лицето, което разгледа в огледалото на тоалетната, ѝ се стори разумно отпочинало и нащрек, много по-добре, отколкото щеше да изглежда след двайсет и четири часа. Кожата ѝ бе смугла, очите ѝ — почти черни. В същия цвят бе и косата ѝ. Тя бе прибрана на стегнат кок и закрепена със семпъл ластик. Няколко изплъзнали се кичура висяха покрай шията ѝ. Не носеше никакъв грим и парфюм; ноктите ѝ бяха изрязани и лакирани с безцветен лак. Свободното болнично облекло скриваше стройно и стегнато тяло с тесен ханш и леко мускулести бедра и прасци на бегачка на дълги разстояния. Напоследък Натали бе прикована за бягащата пътечка във фитнеса. Както повечето жители на Йерусалим, тя вече не се чувстваше сигурна сама на публично място.

Изми си ръцете с дезинфектант и се наведе към огледалото, за да разгледа по-добре лицето си. Мразеше носа си и смяташе, че устата ѝ, макар и чувствена, бе прекалено голяма за лицето ѝ. Бе решила, че очите ѝ са най-съблазнителното ѝ оръжие — големи, тъмни, интелигентни, мамещи, с намек за предателство и може би някакъв скрит запас от болка. След десет години практикуване на медицина тя вече не се смяташе за красива, но от опит знаеше, че мъжете я намират за привлекателна. Ала досега не се бе натъкнала на индивид, за когото си струваше да се омъжи. Любовният ѝ живот се състоеше от поредица моногамни, но в крайна сметка нещастни връзки: във Франция, където бе живяла, докато навърши двайсет и шест; и в Израел, където се бе преместила с родителите си, след като те заключиха, че Марсилия вече не е безопасно място за евреите. Сега майка ѝ и баща ѝ живееха в Нетаня, в апартамент с изглед към Средиземно море. Адаптацията им към израелското общество бе в най-добрия случай повърхностна. Гледаха френска телевизия, четяха френски вестници, пазаруваха във френски магазини, прекарваха следобедите си във френски кафенета и говореха иврит само когато се наложеше. Натали говореше местния език бързо и без затруднения, но той издаваше марсилското ѝ детство. Същото можеше да се каже и за арабския ѝ, който беше безупречен. По пазарите на Стария град понякога дочуваше неща, от които ѝ се изправяше косата.

Тя излезе от стаята за персонала и забеляза двама лекари да се втурват към травматологията. Спешното отделение беше надолу по коридора. Само две от помещенията бяха заети. Д-р Айелет Малкин, началничката на смяната, седеше в ограденото пространство в средата на залата и се взираше в екрана на настолен компютър.

— Точно навреме — каза тя, без да вдига глава.

— Какво става? — попита Натали.

— Палестинец от Източен Йерусалим е намушкал двама ортодоксални евреи на улица „Султан Сюлейман“. Единият вероятно няма да прескочи трапа. Другият също е в тежко състояние.