Даниъл Силва - Черната вдовица

— Целият е твой. Но без косвени жертви. — Йорданецът потупа Габриел по опакото на дланта. — Негово Величество не обича косвени жертви. Аз също.

Когато Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“, намери Узи Навот сам в кабинета си тъжно да обядва бяла риба на пара и сурови зеленчуци. Ползваше две лакирани клечки, а не нож и вилица, което намаляваше скоростта на хранене и теоретично би трябвало да направи безвкусното ястие по-приятно. Бела, взискателната му съпруга, му бе навлякла тези неприятности. Тя следеше всяка хапка, която влизаше в устата на мъжа ѝ, а и наблюдаваше теглото му с вниманието на геолог, стоящ пред клокочещ вулкан. Два пъти на ден — сутринта, когато ставаше, и вечерта, преди да пропълзи изтощен в леглото — Навот трябваше да се качи на точния кантар на Бела в банята. Тя записваше отклоненията в килограмите в подвързана с кожа тетрадка и го наказваше или възнаграждаваше според постиженията. Когато Навот се бе държал добре за достатъчно дълъг период, му се позволяваше да хапне бьоф строганоф, гулаш, шницел или някое мазно източноевропейско ястие, за което той копнееше. А щом показваше лоши резултати, минаваше на варена риба и клечки. Очевидно Навот сега плащаше цената за диетично прегрешение, помисли си Габриел, докато го гледаше.

— Май с Фарид наистина сте се харесали — каза той, след като Алон му описа посещението си в Аман. — На мен ми е давал само бонбони и баклава. Бела винаги познаваше кога съм ходил при него. Рядко пътуването си струваше.

— Опитах се да върна перлите, но той не искаше и да чуе.

— Погрижи се подаръците да се документират в „Човешки ресурси“. Бог ми е свидетел, че си напълно неподкупен, но не бихме искали някой да си състави погрешно впечатление за новата ти любовна афера с ГРД.

Навот бутна празната си чиния, беше омел всичко. Габриел се изненада, че не бе погълнал и клечките заедно с пакетчето, в което бяха опаковани.

— Наистина ли мислиш, че Фарид ще се оттегли от Джалал Насер?

— За нищо на света.

— Което означава, че йорданското разузнаване ще седи на първия ред на твоята постановка.

— Но няма да вижда много добре.

Узи се засмя.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще проникна в мрежата на Саладин. Ще разбера кой е той наистина и откъде действа. И тогава ще му пусна много голяма бомба.

— Това означава изпращане на агент в Сирия.

— Да, Узи, там е ИДИЛ.

— Новият халифат е забранено кралство. Пратиш ли им агент, той ще има късмет, ако се върне с глава на раменете си.

— Не той, а тя — поправи го Габриел. — Саладин очевидно предпочита жени.

Навот поклати мрачно глава.

— Прекалено опасно е.

— Прекалено опасно е и да не го направим, Узи.

След враждебно мълчание Навот попита:

— Една от нашите или една от техните?

— От нашите.

— Езици?

— Френски и арабски. И искам някоя, която има какво да предложи. В ИДИЛ вече има прекалено много неудачници. — Габриел млъкна, след това попита: — Познаваш ли такава, Узи?

— Може и да познавам — каза Навот.

Едно от многото подобрения, които бе направил в директорския кабинет, бе високотехнологичната видеостена, върху която вървяха денонощно световните новинарски канали. В момента тя бе изпълнена с изображения на човешко нещастие, голяма част от което се излъчваше от разрушените останки на древната земя, наречена Сирия. Навот дълго гледа екрана, преди да отвори поредица от ключалки на личния си сейф. Извади две неща: папка и неотворена кутия с виенски масленки. Подаде папката на Алон. Бисквитите запази за себе си. Когато Габриел отново вдигна очи, те бяха изчезнали.

— Тя е идеална.

— Да — съгласи се Навот. — И ако нещо ѝ се случи, ще се пише на твой гръб, не на мой.

Никой не можеше точно да си спомни кога бе започнало всичко. Може да е било с арабския моторист, който блъсна трима тийнейджъри евреи край селище на Западния бряг южно от Йерусалим. Или с арабския търговец, намушкал двама обучаващи се за равини студенти пред Дамаската порта на Стария град. Или с арабския служител в луксозен хотел, който се опита да отрови настанен там конгресмен от Охайо…

Вдъхновени от думите и делата на ИДИЛ, разгневени и объркани от неспазени обещания, много млади палестинци съвсем буквално бяха поели нещата в собствените си ръце. Насилието бе в малък мащаб, дълбоко лично и трудно за овладяване. Сравнително лесно бе да забележиш арабин, опасан с експлозиви. Но арабин, въоръжен с кухненски нож или автомобил, беше истински кошмар за сигурността, особено ако той е готов да загине. Хаотичната природа на атаките дълбоко разтревожи израелското общество. Скорошно проучване бе установило, че огромно мнозинство от хората се бояха да не бъдат нападнати на улицата. Мнозина вече не ходеха често по места, където можеше да има араби, а това беше труден избор за град като Йерусалим.