Даниъл Силва - Черната вдовица

Пациентът остана в спешното отделение още час, за да се съвземе от упойката. През това време двете жертви бяха победени от раните си. Починаха, докато лежаха в коридора на травматологията — по-възрастният харедим и израелецът със светски вид, който бе прострелян по погрешка. Когато полицаите дойдоха за арестанта си, по лицата им бе изписан гняв. Обичайно Натали би оставила пациент с огнестрелна рана в болницата една нощ за наблюдение, ала сега се съгласи веднага да го предаде на полицията и хората от Шабак. Когато го развързаха, тя сложи лявата му ръка във фиксиращ бандаж и я прикрепи здраво към тялото. След това, без да му каже и една успокоителна дума на арабски, го отпрати.

По-късно същия следобед имаше още едно нападение: млад арабин от Източен Йерусалим, кухненски нож, оживената Централна автогара на ул. „Яфа“. Този път арабинът не оцеля. Беше застрелян от въоръжен гражданин, но не преди да намушка две жени, и двете над 70-годишни. Едната угасна по пътя към „Хадаса“; другата беше в травматологията и Натали притискаше раната на гърдите ѝ.

След това по телевизора в стаята за персонала видя лидера на Палестинската автономия да казва на хората си, че е техен национален дълг да избият възможно най-много евреи.

— Прережете гърлата им — призова ги той, — намушкайте злите им сърца. Всяка капка кръв, пролята за Йерусалим, е свята.

С вечерта настъпи спокойствие и тишина. Натали и Айелет вечеряха заедно в ресторанта на осветената алея към болницата. Говориха си за всекидневни неща: мъже, кино, сексуалния живот на сестрата нимфоманка от родилното отделение… За всичко друго, но не и за ужаса, на който бяха станали свидетелки в този ден. Бяха прекъснати от нова трагедия: четири жертви от челен сблъсък пътуваха към спешното отделение. Натали видя най-младата от тях — религиозно момиче на четиринайсет години, родено в Кейп Таун, което живееше в англоговорещата общност в Бейт Шемеш. Имаше множество порезни рани, но нямаше счупени кости и вътрешни наранявания. Баща ѝ обаче не бе извадил такъв късмет. Натали присъстваше, когато съобщиха на детето за неговата смърт.

Беше изтощена и се изтегна на кушетката в лекарската стая, за да поспи няколко часа. Сънува как я гони тълпа маскирани мъже с ножове… Събуди се стреснато и присви очи към мобилния си телефон. Беше седем и петнайсет. Стана, изпи набързо чаша черно кафе със захар и направи половинчат опит да си оправи косата. След това се върна в спешното отделение, за да види какви ужасии щяха да донесат последните два часа от смяната ѝ. Остана спокойно до 8,55, когато Айелет получи съобщение за ново намушкване с нож.

— Колко са? — попита Натали.

Айелет вдигна два пръста.

— Къде е станало?

— В Нетаня.

— Нетаня ли? Сигурна ли си, че се е случило в Нетаня?

Айелет мрачно кимна. Натали бързо набра номера в апартамента на родителите си. Баща ѝ веднага вдигна, сякаш бе седял до телефона в очакване на обаждането ѝ.

— Татко, ти ли си? — Тя затвори очи с облекчение.

— Да, разбира се. Какво е станало, скъпа?

Натали чуваше в слушалката звука от френска телевизионна програма. Тъкмо се канеше да му каже да превключи на Канал 1, но се отказа. Нямаше нужда родителите ѝ да знаят, че малкото им френско убежище край морето вече не бе безопасно.

— А мама? — попита Натали. — Тя добре ли е?

— При мен е. Искаш ли да говориш с нея?

— Не е необходимо. Обичам те, татко.

Натали затвори телефона. Беше точно девет часът. Айелет бе отстъпила мястото на бюрото в спешното на следващия началник-смяна — д-р Марк Гелър, луничав червенокос шотландец.

— Искам да остана — каза му Натали.

Марк Гелър посочи към вратата.

— Ще се видим след три дни.

Натали си събра нещата от лекарската стая и изтръпнала от умора, се качи в маршрутката към сателитния паркинг. Въоръжен охранител с бежова жилетка я заведе до колата ѝ. „Значи, това означава да си евреин през XXI век“, помисли си тя, докато сядаше зад волана. Прогонени от Франция от надигащ се антисемитизъм, тя и родителите ѝ бяха дошли в еврейската си прародина, за да се изправят пред вълна от брутални нападения, извършени от млади мъже, възпитани в религиозна омраза. В момента Израел не беше безопасен за евреите. Ала щом и тук не беше безопасно, къде другаде? „Ние сме народ, орисан да живее на ръба“, помисли си с горчивина тя, докато потегляше.

Апартаментът ѝ бе близо до болницата в Рехавия, скъп квартал във все по-скъпия град. Движеше се бавно през утринния трафик по улица „Рамбан“, зави наляво по „Ибн Езра“ и спря на празно място до тротоара. Кооперацията ѝ бе зад ъгъла на „Елхаризи“, тясна уличка, по която колите едва се промушваха. Въздухът бе хладен и натежал от аромата на бор и бугенвилия. Натали вървеше бързо, защото дори и в Рехавия, изцяло еврейски квартал, вече не се чувстваше сигурна. Когато стигна до вратата, телефонът ѝ започна да звъни. Тя погледна кой я търси, преди да вдигне. Беше номерът на родителите ѝ в Нетаня.