Даниъл Силва - Черната вдовица

Постепенно крайбрежната равнина изчезна и магистралата зави към планината Кармел и Галилея, която приличаше на одеяло със зелени и кафяви кръпки. Като че ли караха към Назарет, но на няколко километра от града жената зави по по-тесен път и продължи по него покрай училищни спортни игрища, докато пътят им не бе препречен от метална бариера с шипове. Портата автоматично се отвори и те продължиха по леко извитата улица с надвиснали дървета от двете страни. Натали бе очаквала да я отведат в някакво секретно съоръжение, а вместо това се озова в тихо малко градче. То бе построено в кръгове. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях като ветрило се простираха пасбища и обработваема земя.

— Къде сме?

— В Нахалал — обясни жената. — Това е мошав. Известен ли ти е този термин?

— Аз съм имигрантка — хладно отрони Натали, — а не идиот. Мошав е кооперативна общност от отделни ферми, което е различно от кибуц.

— Много добре.

— Вярно е, нали?

— Кое?

— Ами това, че наистина ни мислите за идиоти. Искате да извършваме алия 7 7 Въздигане (иврит) — завръщането на евреите в Израел. — Б.пр. , а след това се държите с нас така, сякаш не сме едни от вас. Защо?

— Животът в Израел никак не е лесен. Ние сме генетично недоверчиви хора, които са избрали да живеят тук. Някои от нас не са имали избор. Просто е нямало къде другаде да отидат.

— И това ви прави нещо повече?

— Не. Прави ни цинични. — Жената караше бавно покрай къщите в сенките. — Не е зле, а?

— Не — кимна Натали, — никак даже.

— Нахалал е най-старият мошав в Израел. Когато първите евреи пристигнали тук през 1921 година, тези земи били блато, гъмжащо от комари анофелес. — Тя помълча. — Знаеш ли ги? Те разпространяват малария.

— Аз съм лекар — каза Натали уморено.

Жената не изглеждаше никак впечатлена.

— Пресушили блатото и го превърнали в плодородна обработваема земя. — Тя поклати глава. — Мислим си, че нашият живот е много труден, но те са дошли тук с празни ръце и всъщност са построили държава.

— Предполагам, че не са ги забелязали — каза Натали и кимна към арабските села, кацнали на хълма над долината.

Жената я прониза с отчаян кос поглед.

— Нали наистина не вярваш в тези глупости?

— Какви глупости?

— Това, че сме им откраднали земята.

— А ти как би го изтълкувала?

— Тази земя е била закупена от Еврейския национален фонд. Никой нищо не е откраднал . Но ако се срамуваш от историята ни, може би е трябвало да си останеш във Франция.

— За съжаление, вече не е възможно.

— Ти си от Марсилия, нали?

— Да.

— Интересно място е Марсилия. Малко занемарено, но приятно.

— Била ли си там?

— Веднъж — каза жената. — Бях пратена да убия терорист.

Тя зави по алеята към модерно бунгало. На покритата веранда, със скрито в сянката лице, стоеше мъж, облечен в избелели джинси и кожено яке. Жената паркира и изключи двигателя.

— Завиждам ти, Натали. Бих дала всичко да съм на твое място точно сега, но не мога. Нямам твоите дарби.

— Аз съм просто лекар. Как бих могла да ви помогна?

— Ще оставя той да ти обясни — кимна жената към мъжа на верандата.

— А кой е той?

Жената се усмихна и отвори вратата на автомобила.

— Не се тревожи за багажа си. Някой ще се погрижи за него.

Първото нещо, което Натали долови, след като слезе от колата, бе миризмата на цветя и поляни, на животни и свеж тор. Изведнъж си даде сметка, че облеклото ѝ е напълно неподходящо за подобно място, особено ниските ѝ обувки, които приличаха на балетни пантофки. Ядоса се на жената, задето не я предупреди, че отиват във ферма в Долината на Израил. Но докато прекосяваха гъстата зелена морава, Натали пак забеляза накуцването и всички грехове бяха простени. Мъжът на верандата още не бе помръднал. Въпреки сенките Натали усещаше, че той я наблюдава със съсредоточеността на портретист, изучаващ модела си. Най-накрая слезе бавно по трите стъпала, които водеха от верандата към моравата, и излезе от сянката на ярката слънчева светлина.

— Натали — протегна ѝ ръка той. — Надявам се, че пътуването не е било тежко. Добре дошла в Нахалал.

Косата на слепоочията му беше пепелява на цвят, очите му бяха смущаващо зелени. Нещо в неговото красиво лице ѝ бе познато. След това Натали внезапно осъзна, че го е виждала и преди. Пусна ръката му и удивено отстъпи назад.

— Вие сте…

— Да, аз съм. И очевидно съм напълно жив, което значи, че вече знаеш важна държавна тайна.