Даниъл Силва - Черната вдовица

— Съобщихте ли на британците за него?

Тишина.

— Ами на вашите приятели в Лангли?

Отново тишина.

— Защо?

— Защото не искаме да правим от мухата слон. А напоследък това като че ли е стилът на американците.

— Внимавай, Фарид. Никога не знаеш кой подслушва.

— Не и тук — каза той, като се огледа из просторния си кабинет. — Тук е напълно сигурно.

— Кой го казва?

— Лангли.

Габриел се усмихна.

— Защо толкова се интересуваш от Джалал? — попита Фарид.

Алон му подаде друга снимка.

— Жената от атентата в Париж?

Габриел кимна. След това подкани Фарид да се вгледа по-внимателно в мъжа, седнал сам в ъгъла на кафенето с отворен лаптоп.

— Този Джалал ли е?

— Самият той.

— Възможно ли е да е съвпадение?

Габриел подаде на йорданеца още две снимки: Сафия Бурихан и Джалал Насер на Рю дьо Риволи; Сафия Бурихан и Джалал Насер на „Шан-з-Елизе“.

— Предполагам, че не.

— Има и още.

Показа му още две снимки: Джалал Насер с Маргрет Янсен в ресторант в Амстердам; Джалал Насер, хванал току-що зашлевената си буза на улица в квартала с червените фенери.

— Мамка му! — изруга тихо Фарид.

— Службата мисли същото.

Фарид върна снимките.

— Кой друг знае за това?

— Пол Русо.

— Група „Алфа“?

Габриел кимна.

— Те са доста добри.

— Работил ли си с тях?

— Когато се наложи. — Фарид сви рамене. — По правило проблемите на Франция идват от други части на Арабския свят.

— Вече не. — Алон прибра снимките в куфарчето.

— Предполагам, че сте сложили Джалал под наблюдение.

— Предната вечер.

— Имахте ли вече възможност да надникнете в лаптопа му?

— Не още. А вие?

— Източихме го последния път, когато го доведохме тук за разговор. Чист като сълза. Но това нищо не означава. Джалал е много добър с компютрите. Те всички са много добри. И стават по-добри с всеки изминал ден.

Баракат понечи да запали една от своите английски цигари, но се спря. Май отвращението на Габриел от цигарите бе добре известно на йорданското разузнаване.

— Не вярвам да си споменал нещо от това на американците.

— На кого от тях?

— Ами британците?

— В процес сме.

— При британците няма такива работи като „в процес“. Освен това — заговори Фарид официално като телевизионен водещ — знам със сигурност, че са ужасени, защото си мислят, че ще са следващите.

— Би трябвало да са ужасени.

Йорданецът щракна със златната си запалка и докосна с тънкия ѝ пламък цигарата си.

— Та каква е връзката на Джалал с Париж и Амстердам?

— Не съм сигурен още. Може да е просто вербовчик. Или пък да управлява проекта. — Габриел помълча известно време. — Или може би — каза накрая — е човекът, когото наричат Саладин.

Фарид Баракат рязко вдигна очи.

— Очевидно си чувал името — отбеляза Габриел.

— Да — призна Фарид. — Чувал съм го.

— Той ли е?

— Никакъв шанс.

— Съществува ли изобщо?

— Саладин ли? — Йорданецът бавно кимна. — Да, съществува.

— Кой е той?

— Най-лошият ни кошмар. Но иначе — каза Фарид — нямам никаква представа.

За съименника на терориста обаче шефът на Главната разузнавателна дирекция знаеше много. Салах ад Дин Юсуф ибн Аюб, или Саладин, беше роден във видно кюрдско семейство в Тикрит около 1138 година. Баща му бил наемен войник. Младият Саладин поживял известно време в Балбек, град в днешен Ливан, и Дамаск, където пиел вино, преследвал жени и играел поло на свещи. Дамаск бил градът, който предпочитал пред всички останали. По-късно щял да опише Египет, финансовия център на империята си, като блудница, която се опитва да го раздели от вярната му съпруга Дамаск.

Владенията му се простирали от Йемен до Тунис и на север до Сирия. Те се управлявали от сбирщина от принцове, емири и алчни роднини, обединени от дипломатическите умения и завладяващия чар на Саладин. Той използвал ефективно жестокостта, но я намирал за безвкусна.

Веднъж казал пред любимия си син Захир: „Предупреждавам те да не допускаш кръвопролития, да не им се наслаждаваш и да не ти стават навик, защото кръвта никога не спи“.

Той бил хром и болнав, непрекъснато наблюдаван от екип от двайсет и един лекари, сред които бил и философът и изследовател на Петокнижието Моисей Маймонид, назначен за негов лекар в Кайро. У него нямало никаква суета — в Йерусалим веднъж гръмко се надсмял над царедворец, който си опръскал копринената роба с кал. А не изпитвал и никакъв интерес към богатството и земните радости. Бил най-щастлив, заобиколен от поети и учени, но най-вече бил погълнат от идеята за джихада, или свещената война. Строял джамии и ислямски образователни центрове по цялата си земя и раздавал щедро пари и услуги на проповедници и теолози. Целта му била да възвърне страстта, която позволила на най-ранните следовници на исляма да завладеят половината познат свят. И след като свещеният гняв бил разпален отново, той се фокусирал върху единствената цел, която му се изплъзвала: Йерусалим.