Даниъл Силва - Черната вдовица

Натали не бе взела нищо от къщата, с изключение на хиджаба, който бе увит около шията ѝ като шал. Тя се взираше в слънцето, паднало ниско над планината Кармел, и слушаше съсредоточено новините по радиото. Съобщаваха за още едно намушкване с нож, още една смърт, този път в римските руини в Кесария. Извършителят беше израелски арабин от село в населения предимно с палестинци край на страната, познат като Триъгълника. Той нямаше да получи спешна помощ от лекарите в „Хадаса“; израелски войник го бе застрелял. В Рамала и Йерихон имаше празненства. Още един мъченик, още един мъртъв евреин. Бог е велик. Скоро Палестина отново щеше да бъде свободна.

На петнайсет километра южно от Кесария беше Нетаня. Нови, бели жилищни блокове с балкони се издигаха от дюните и върховете на скалите покрай Средиземно море и караха града да излъчва усещане за разкош като по Ривиерата. Вътрешните квартали обаче бяха запазили сиво-кафяв немски модернистичен стил от първите години на Израел. Дина намери място за паркиране на улицата пред парк-хотела, където терорист самоубиец от „Хамас“ бе отнел живота на трийсет души по време на Пасха през 2002 г. После с Натали поеха към площад „Независимост“. Цял ескадрон момчета играеше на гоненица около фонтана, наглеждани от забрадени жени с поли до глезените. Те, както и децата говореха френски. Същото важеше и за клиентите на кафенетата по крайбрежната улица. Обикновено те бяха пълни в късния следобед, но сега, под жълтеникавата светлина на залеза, имаше много свободни маси. Войниците и полицаите бяха на пост. Страхът, помисли си Дина, се усещаше във въздуха.

— Виждаш ли ги?

— Ето там — отвърна Натали и посочи през площада. — На обичайната си маса са в „Шез Клод“. — Беше едно от няколкото нови заведения в растящата френско-еврейска общност на Нетаня. — Искаш ли да се запознаеш с тях? Те наистина са много приятни.

— Ти върви. Аз ще почакам тук.

Дина седна на пейка край фонтана и се загледа в Натали, която се движеше през площада, а краищата на синия хиджаб се вееха като флагчета на фона на бялата ѝ блуза. Синьо и бяло, отбеляза Дина. Като знамето на Израел. Несъзнателно тя потри ранения си крак. Наболяваше я в най-невероятни моменти: когато бе уморена, когато бе под напрежение… Или, помисли си тя, като гледаше как Натали съжалява за поведението си.

Натали вървеше право към кафенето. Баща ѝ — слаб, побелял и с тъмен тен от слънцето и морето, пръв вдигна глава и се изненада, че дъщеря му крачи към него по паважа на площада, облечена в израелското знаме. Той докосна ръката на жена си, кимвайки към Натали, и по благородното лице на възрастната ѝ майка се появи усмивка. Беше като лицето на Натали, помисли си Дина, но след трийсет години. Дали Израел щеше да оцелее още толкова време? Дали Натали щеше да оцелее?

Младата жена свърна от пътя си, но само за да избегне дете на около седем, което гонеше избягала топка. След това целуна родителите си по френски маниер, по двете бузи, и се настани на един от двата празни стола. Беше този, който бе с гръб към Дина, и вероятно това не бе случайно. Дина наблюдаваше лицето на възрастната жена. Усмивката ѝ се изпари, когато Натали изрецитира словото, което Габриел ѝ бе подготвил. Ще замина за известно време. Много е важно да не се мъчите да се свързвате с мен. Ако някой ви попита, казвайте, че провеждам важно проучване и не бива да бъда безпокоена. Не, не мога да ви кажа за какво става дума, но хора от правителството ще наминават да ви наглеждат.

Ще бъда в безопасност.

Топката сега подскачаше към Дина. Тя я затисна с крак и с едно движение на глезена я прати обратно към момичето — мил жест, от който целият ѝ крак бе пронизан от остра болка. Тя не ѝ обърна внимание, защото Натали отново целуваше родителите си по бузите, този път за сбогуване. Докато прекосяваше площада с огряно от залязващото слънце лице и развят от бриза син шал, по лицето ѝ се спусна сълза. Натали беше красива, отбеляза си наум Дина, дори когато плачеше. Тя стана и я последва обратно към колата, която бе паркирана пред рушащия се хотел, където трийсет души бяха загинали в свещена нощ. „Такава ни е работата — каза си Дина, докато пъхаше ключа, за да запали мотора. — Такива сме. Това е единственият начин, по който можем да оцелеем по тези земи. Това е нашето наказание, че сме оцелели.“

На следващата сутрин служителите на Медицински център „Хадаса“ бяха уведомени с имейл, че д-р Натали Мизрахи ще ползва дълъг отпуск. Съобщението се състоеше от трийсет думи и бе шедьовър на бюрократичното безличие. Нямаше информация какви са причините за отпуска, нито се споменаваше датата на завръщане. Така служителите нямаха друг избор, освен да гадаят причините за внезапното отсъствие на Натали. И те веднага се захванаха с това, защото поне им даваше повод да говорят за нещо различно от нападенията…