Даниъл Силва - Черната вдовица

— Това как те накара да се почувстваш? — попита я Габриел същата вечер, докато се разхождаха на хладина из долината. Натали вече не правеше кросове, защото тичането също не съответстваше на профила на Лейла.

— Гневна съм — призна тя без колебание.

— На кого?

— На израелците, разбира се.

— Добре — доволно кимна той. — Затова го направих.

— Кое?

— Провокирах демонстрация в Стария град заради теб.

— Ти ли го направи?

— Повярвай ми, Натали, наистина не беше чак толкова трудно.

На следващия ден той не дойде в Нахалал, не се появи и през петте дни след това. Чак по-късно Натали щеше да научи, че е бил в Париж и Аман, за да подготви въвеждането ѝ на терен. Това бе черна оперативна работа, призна ѝ той, след като най-сетне се върна във фермата. Беше по пладне в един топъл и ветровит четвъртък, докато Натали се запознаваше с някои от уникалните функции на новия ѝ мобилен телефон. Каза ѝ, че ще направят още едно пътуване, само двамата, и я накара да се облече като Лейла. Тя избра зелен хиджаб с бродирани ръбове и бяла блуза, която скриваше формата на гърдите и ханша ѝ. А под дългите ѝ панталони се виждаха само стъпалата ѝ. Обувките ѝ бяха „Бруно Мали“. Изглежда, Лейла имаше слабост към италианските обувки.

— Къде ще ходим?

— На север — беше всичко, което ѝ каза.

— Без охрана ли?

— Не и днес — отвърна той. — Днес съм свободен.

Колата беше доста обикновен корейски седан, който той караше много бързо и с нехарактерна необузданост.

— Май се забавляваш? — отбеляза Натали.

— Отдавна не съм сядал зад волана. Светът изглежда различен от задната седалка на брониран джип.

— Как?

— Боя се, че това е строго секретно.

— Но нали сега съм една от вас.

— Не съвсем — каза Габриел. — Но скоро ще бъдеш.

Това бяха последните му думи за следващите няколко минути. Натали си сложи модни слънчеви очила и се загледа в плъзгащата се покрай прозореца потъмнена версия на Акра. На няколко километра на север беше Лохамей ха Гетаот — кибуц, основан от оцелели след въстанието във Варшавското гето. Представляваше подредена малка фермерска общност, със спретнати къщи, зелени морави и прави улици, обградени с кипариси. Гледката, при която мъж, очевидно израелец, караше кола, в която единственият пътник бе забрадена жена, накара погледите да се обърнат с леко любопитство.

— Какво е това? — попита Натали, като посочи към бяла конична структура, издигаща се над покривите на кибуца.

— Нарича се „Яд Лайелед“. Мемориал на децата, убити в холокоста. — В гласа му имаше странна отчужденост. — Но не затова сме тук. Доведох те, за да видим нещо далеч по-важно.

— Какво?

— Домът ти.

Той стигна до търговски център на северния край на кибуца и спря колата в отдалечен ъгъл на паркинга.

— Колко е очарователен — възкликна Натали.

— Тук не е жилището ти. — Той посочи към парче некултивирана земя между паркинга и магистрала 4. — Домът ти е ето там, Лейла. Бил е откраднат от евреите.

Той слезе от колата, без да каже нищо повече, и поведе Натали през изоставен път към поле, обрасло с бурени и репеи, пълно със счупени варовикови блокове.

— Добре дошла в Сумайрия, Лейла. — Той я погледна в очите. — Произнеси го, моля те. Изречи го, все едно това е най-красивата дума, която си чувала. Кажи го, все едно е името на майка ти.

— Сумайрия — повтори тя.

— Много добре. — Габриел се обърна и се загледа в движението по магистралата. — През май 1948 година тук живеели осемстотин души, всичките мюсюлмани. — Посочи към арките на древния, прилично запазен акведукт, който минаваше по края на поле със соя. — Това било тяхно. По съоръжението течала вода от изворите и напоявала полетата, които раждали най-сладките пъпеши и банани в Галилея. Погребвали мъртвите си там — добави той и посочи с ръка наляво. — И се молели на Аллах тук, в джамията. — Сложи ръка върху руините на вход с арка. — Това са били предците ти, Лейла. Ето това си ти.

— Корените ми стигат отвъд раждането на времето — изрецитира тя.

— Чела си Даруиш. — Той навлезе още повече сред плевелите и руините, по-близо до магистралата. Когато заговори пак, трябваше да повиши глас, за да може да се чува от бучащия трафик. — Домът ти е бил тук. Предците ти се казвали Хадауи. Това е и твоето име. Ти си Лейла Хадауи. Родена си във Франция, получила си образование във Франция, там и практикуваш медицина. Ала винаги когато някой те пита откъде си, отговаряш, че си от Сумайрия.