Даниъл Силва - Черната вдовица

Като повечето лекари, тя имаше добър вътрешен часовник. Пътуването, или по-скоро състезанието с висока скорост, от което ѝ се повдигаше, трая между двайсет и пет и трийсет минути. Никой не отрони и дума — дори когато тя каза на арабски, че ѝ се повръща. Накрая колата спря рязко. Отново я поведоха, този път по козя пътека. Въздухът ухаеше на борове и бе по-студен от този в долината. Тя видя малко светлина изпод качулката. Преведоха я през нисък праг, влязоха в някаква сграда и я бутнаха на стол. Ръцете ѝ бяха поставени върху маса. Лампите я стоплиха.

Тя седеше мълчаливо и леко трепереше. Усещаше присъствие зад светлината. Накрая мъжки глас каза на арабски:

— Свалете ѝ качулката.

Платът падна с едно дръпване, сякаш бе свален от ценен предмет, който трябва да бъде открит пред очакващата го публика. Жената премигна няколко пъти, докато свикне със силната светлина. Тогава очите ѝ се спряха на мъж, седнал от другата страна на масата. Той бе облечен изцяло в черно, черна куфия скриваше цялото му лице, с изключение на очите, които също бяха черни. Човекът вдясно от него бе облечен по същия начин, както и този отляво.

— Кажи ми името си — заповяда мъжът срещу нея на арабски.

— Казвам се Лейла Хадауи.

— Не името, което ционистите са ти дали! — сопна се той. — Истинското, еврейското ти име.

— Това е истинското ми име. Аз съм Лейла Хадауи. Израснах във Франция, но съм от Сумайрия.

Но той не приемаше нищо: лъжела за името, произходът ѝ не бил този, за който твърди, и вярата ѝ не била такава, нито историята с детството ѝ във Франция, поне не цялата. Разполагал с досие, което според него било изготвено от отдела по сигурност на организацията му, макар да не казваше коя е точно. Спомена само, че членовете ѝ подражавали на първите следовници на Мохамед, мир на духа му. Твърдеше, че според досието истинското ѝ име е Натали Мизрахи, че очевидно е еврейка, и то агент на израелската разузнавателна служба, че е обучена във ферма в Долината на Израил. Тя му отвърна, че никога не е стъпвала в Израел, нито някога ще го направи, и че единственото обучение, което е получила, е това в Университета Париж-юг, където бе учила медицина.

— Лъжи — каза мъжът в черно.

И добави, че така не му оставяла друг избор, освен да започне от самото начало. При безмилостния му разпит усетът на Натали за времето я напусна. Можеше да е минала и седмица, откакто я измъкнаха от съня ѝ. Главата я болеше, имаше нужда от кофеин, ярките светлини бяха непоносими. Въпреки това отговорите ѝ се лееха без усилие, като бликаща вода. Тя не си спомняше нещо, на което я бяха научили, а нещо, което вече знаеше . Отдавна не бе Натали. Беше Лейла. От Сумайрия. Лейла, която бе обичала Зиад. И която искаше мъст.

Накрая мъжът от другата страна на масата затвори папката. Погледна към човека вдясно от него, след това към този отляво. После разви шала и откри лицето си. Беше онзи със сипаничавите бузи. Другите двама мъже също свалиха кърпите. Този вляво беше рошавият, чието лице непрекъснато забравяше. А този вдясно бе бледият с ледените очи. И тримата се усмихваха, но Натали изведнъж се разплака. Габриел се приближи тихо към нея отзад и постави ръка на рамото ѝ, което се тресеше.

— Всичко е наред, Лейла — каза той тихо. — Всичко свърши.

Само че не беше свършило, помисли си тя. Тепърва започваше.

В Тел Авив и предградията му има много обезопасени апартаменти на Службата, известни като площадки за излитане. Това са места, където според правилата и традициите оперативните работници прекарваха последната си нощ, преди да заминат от Израел за мисия в чужбина. Три дни след инсценирания разпит Натали отиде с Дина в луксозен апартамент с изглед към морето в Тел Авив. Новите ѝ дрехи всичките купени във Франция, бяха прилежно сгънати на леглото. До тях бе френският ѝ паспорт, френска шофьорска книжка, френски кредитни и дебитни карти и различни медицински сертификати и акредитации на името на Лейла Хадауи. Имаше и няколко снимки на апартамента, в който щеше да живее — той се намираше в гъстонаселеното с имигранти парижко предградие Обервийе.

— Надявах се на уютна мансарда на левия бряг.

— Разбирам. Но когато ще ловиш риба — каза Дина, — е най-добре да отидеш там, където кълве.

Натали имаше само една молба: искаше да прекара нощта с майка си и баща си. Молбата ѝ бе отхвърлена. Много време и усилия бяха вложени в превръщането ѝ в Лейла Хадауи. Бе преценено, че е прекалено рисковано да се потопи, макар и за кратко, в предишното си битие. Опитен разузнавач можеше да преминава спокойно през мембраната, отделяща истинския му живот от този, който водеше в служба на страната си. Но току-що обучените нови служители като Натали често бяха прекалено крехки — като цветя, повяхващи на пряка слънчева светлина.