Даниъл Силва - Черната вдовица

Шест моста прехвърляха широкия индустриален канал, който разделяше центъра на Брюксел от Моленбек. Пресичането на който и да е от тях означаваше напускане на Запада и влизане в ислямския свят. Както обикновено, Набил Ауад направи този преход през изрисувания с графити пешеходен мост, на който малцина белгийци се осмеляваха да стъпят. От страната на Моленбек до неугледен кей бе паркиран разбит ван, който някога е бил бял, с плъзгаща се врата. Набил Ауад сякаш не го забеляза. В момента имаше очи само за върлинестия мъж, който вървеше покрай мътните зелени води на канала. Личеше си, че не е арабин, а беше рядкост да видиш лице на западняк в Моленбек вечер. И още повече лицето да не се движи с един-двама приятели за кураж.

Набил Ауад, който винаги бе бдителен, спря до вана, за да пусне непознатия да отмине, което беше грешка. Защото в този момент страничната врата се плъзна по добре смазаната релса и два чифта тренирани ръце го дръпнаха вътре. Съмнителният мъж се качи на предната седалка и ванът бавно слезе от тротоара. Мина през арабското село, познато като Моленбек, покрай мъжете по сандали и забулените жени, халал магазините и турските сергии за пица. А в това време мъжът отзад, вече с вързани очи и белезници, се бореше за живота си. Ала нямаше смисъл: животът му — такъв, какъвто го познаваше — беше приключил.

В шест и половина вечерта двама мъже към края на средната възраст — единият елегантно облечен арабин с лице на хищна птица, а другият приличащ на евреин — излязоха от хотела на улица „Ломбар“ и се качиха в кола, която сякаш се появи от нищото. Камериерките влязоха в стаята им няколко минути по-късно, очаквайки обичайния погром след кратък престой на двама с подозрителен вид. Вместо това завариха всичко непокътнато, като се изключат две мръсни чаши на перваза на прозореца, едната с остатъци от чай, а другата — пълна с фасове, хитро нарушение на хотелската забрана. Управителят бе бесен, но не и изненадан. Това все пак беше Брюксел, столицата на престъпността на Западна Европа. Надписа сто долара към сметката за допълнително чистене и злостно добави и голяма сума за румсървис за храна и питиета, които никога не са били поръчвани. Управителят бе убеден, че няма да има оплаквания.

Участието на Пол Русо в това, което се случи после, беше ограничено до осигуряването на обезопасена квартира близо до белгийската граница, чиято цена скри дълбоко в оперативния си бюджет. Той предупреди Габриел и Фарид Баракат да избягват прилагането на каквато и да е тактика спрямо пленника, която дори смътно да напомня за изтезание. Въпреки това му беше пределно ясно, че лети опасно близо до слънцето. Във френското законодателство нямаше разпоредба, която позволяваше незаконно залавяне на белгийски гражданин на белгийска земя, дори и този гражданин да е заподозрян за участие в терористичен акт, извършен във Франция. Ако операцията някога станеше публично достояние, Русо със сигурност щеше да изгори в последвалия скандал. Ала той бе готов да поеме риска. Смяташе колегите си от белгийските специални служби за некомпетентни глупаци, допуснали създаването на убежище на ИДИЛ в сърцето на Европа. А и в много случаи Сюрте не успяваха да осигурят годна разузнавателна информация за заплахи срещу европейски цели. Ако питаха Русо, той просто им връщаше услугата.

Обезопасената квартира беше малка изолирана фермерска къща край Лил. Набил Ауад не знаеше това, защото през цялото пътуване беше с вързани очи, качулка и тапи в ушите. Тясната трапезария бе подготвена за пристигането му — метална маса, два стола и лампа с крушка като слънце. Нищо повече. Михаил и Яков го вързаха за един от столовете със самозалепващо тиксо и по сигнал на Фарид Баракат, изразен с едва доловимо кимване на царствената му глава, махнаха качулката. Младият йорданец веднага се сви от страх пред всяващия ужас човек от Мухабарат, седнал спокойно от другата страна на масата. За хора като Набил Ауад, йорданец от скромно семейство, това бе най-лошото място на света, на което можеше да се озове. Това бе краят на пътя.

Последвалата няколкоминутна тишина изнерви дори Габриел, който наблюдаваше от затъмнения ъгъл на стаята заедно с Ели Лавон. Набил Ауад вече трепереше от страх. Това беше тайната на йорданците, прозря Габриел. Не им се налагаше да изтезават, репутацията им вървеше преди тях. Тя им позволяваше да се мислят за нещо повече от братската им служба в Египет. Подобието на Мухабарат окачваше арестантите си на куки, преди дори да си направи труда да ги поздрави.