Даниъл Силва - Черната вдовица

— Сигурен ли си, хабиби ? — попита Фарид, преди да върне Набил Ауад в мазето. — Сигурен ли си, че това е отговорът ти?

И така продължи цяла нощ, на периоди от по два часа, понякога четвърт час по-малко, понякога повече, така че Набил Ауад да не може да нагласи вътрешния си часовник и да се подготви за тихата агресия на Баракат. При всяко свое появяване младият йорданец изглеждаше все по-уплашен и по-объркан. Всеки път му задаваха едни и същи въпроси: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Отговорите му никога не се различаваха. Той нищо не знаел, бил никой.

И през цялото време мобилният телефон на джихадиста вибрираше и светеше от входящ трафик от пет-шест различни източника на съобщения и социални мрежи. Телефонът бе в сръчните ръце на Мордекай, специалист по електроника, който систематично ровеше в паметта му за ценно съдържание. Два екипа — един от централата на ГРД и един от булевард „Цар Саул“ — бързо анализираха постъпващата информация. И заедно изработваха отговорите, които Мордекай пращаше от самия телефон. А те щяха да държат Набил Ауад жив в съзнанието на неговите приятели, семейството му и съратници в глобалното джихадистко движение. Една погрешна стъпка, една изпусната дума можеше да обрече цялата операция на провал.

Беше работа за въжеиграчи, забележителна демонстрация на сътрудничество между службите. Глобалната война срещу ислямския екстремизъм водеше до странни партньорства, никое обаче не бе по-странно от това между Габриел Алон и Фарид Баракат. В младежките си години те бяха от противоположните страни на барикадата. Държавите им имаха ужасен конфликт, при който целта на хората от страната на Фарид бе да избият колкото се може повече евреи, а останалите да изтикат в морето. Сега бяха съюзници в нов вид война срещу онези, които избиваха в името на древните предци на Фарид. Тя щеше да е дълга, а вероятно и безкрайна.

В онази нощ войната не се водеше в Йемен, Пакистан или Афганистан, а в малка изолирана фермерска къща край Лил, недалеч от белгийската граница. Водеше се на интервали от по два часа — понякога плюс петнайсет минути, понякога по-кратко — и всеки път с три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“.

— Сигурен ли си, хабиби ? Това ли е наистина отговорът ти?

— Да, това е.

Само че не беше сигурен, никак даже. И при всяка следваща поява пред Фарид Баракат увереността на закачуления мъж отслабваше. Както и съпротивата му. До сутринта вече си говореше с несъществуващ съкилийник, а до ранния следобед не можеше да изкачи сам стръмните стълби от мазето. Точно тогава Фарид свали качулката от главата на арестувания и постави пред него снимка на забулена жена с овално лице. Последваха още снимки — обрулен от живота мъж с черно-бяла куфия, момче на около шестнайсет, красиво момиче. Това бяха хората, които щяха да платят цената за действията на Набил Ауад. По-възрастните щяха да умрат от срам, а младите нямаше да имат никакво бъдеще…

Ето още една от тайните на йорданците, помисли си Габриел. Те имаха властта да съсипят не само живота на терориста, но и на цели поколения. Никой не знаеше това по-добре от Набил Ауад, който скоро започна да стене в задушаващата прегръдка на Фарид. А той му обеща да оправи всичко. Но първо, каза с мил глас, двамата трябвало малко да си поговорят.

Беше така добре познатата история за разочарование и недоволство, за неосъществени мечти, за пропаднали надежди за брак и уреден живот, за гняв срещу американците и евреите, задето ненавиждали мюсюлманите… Половината джихадисти по света биха предложили все същия тъжен разказ, който не можеше да изненада Габриел. Имаше наистина и някои будни младежи от добри семейства, които заемаха високи постове сред джихадистите, ала редовите бойци бяха обикновени неудачници, готови да се превърнат в пушечно месо. Радикалният ислям беше тяхното спасение, а ИДИЛ — техният рай. Те даваха цел на изгубените души, обещавайки чуден живот сред девици в отвъдното за тези, които загинеха за каузата. Това бе примамливо послание, за което Западът нямаше противоотрова.

Подобната на тази история за Набил Ауад започваше в Ирбид, където баща му продавал на сергия на централния пазар. Набил бил прилежен ученик и след като завършил гимназия, бил приет в лондонския Юнивърсити Колидж. Годината била 2011-а: Сирия била в пламъци, а сред британските мюсюлмани имало брожения. И тъй като вече бил далеч от дългата ръка на йорданския Мухабарат, младежът бързо започнал да се събира с радикални ислямисти. Молел се в джамията в Източен Лондон и се присъединил към лондонското подразделение на „Хизб ут Тахрир“ — сунитската ислямистка организация, която подкрепяла възраждането на халифата много преди някой да е чул за групировка, наричана ИДИЛ. „Хизб“, както разговорно я наричали, действала в повече от петдесет страни и имала над милион последователи. Един от тях бил йорданец от Аман на име Джалал Насер, с когото Набил се запознал по време на сбирка на „Хизб“ в квартал Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Джалал Насер вече бил пресякъл границата между ислямизма и джихадизма, между политиката и терора.