Даниъл Силва - Черната вдовица

— И неслучайно — каза той, като погледна към телевизора.

— Добре ли мина?

— По-добре от очакваното.

Приближи се сервитьор. Саладин го отпрати с ръка.

— Виждаш ли мъжа в края на бара? — прошепна той.

— Този, който говори по телефона ли?

Саладин кимна.

— Виждала ли си го преди?

— Не мисля.

— Той ще се опита да те спре. Не му позволявай.

Настъпи миг тишина. Саладин си позволи лукса да огледа помещението за последен път. Това беше причината да предприеме рискованото пътуване до Вашингтон — да види със собствените си очи страха по американските лица. Прекалено дълго само мюсюлманите се бояха. Сега американците щяха да разберат какъв е вкусът на страха. Те бяха разрушили страната на Саладин. А тази вечер Саладин беше започнал войната, която ще разруши тяхната.

Той погледна към Сафия.

— Готова ли си?

— Да — отговори тя.

— След като си тръгна, изчакай точно една минута. — Леко стисна ръката ѝ за кураж и се усмихна. — Не се страхувай, любов моя. Няма да усетиш нищо. И след това ще видиш лицето на Аллах.

— Мир — каза тя.

— И на теб.

След това Саладин стана, взе бастуна си, мина, куцайки, покрай мъжа с тъмната коса и очилата и излезе във фоайето.

— Всичко наред ли е, господин Ал Фарук? — попита салонният управител.

— Трябва да се обадя по телефона, а не искам да притеснявам другите ви клиенти.

— Боя се, че те вече са притеснени.

— Така изглежда.

Саладин излезе на тъмната улица. Поспря за малко на червения тротоар, за да се наслади на воя на сирените. Черен линкълн под наем го очакваше отпред. Саладин се настани на задната седалка и инструктира шофьора, също член на мрежата, да се премести няколко метра напред.

А в ресторанта една жена седеше сама, обградена от над сто души, и се взираше в часовника си. И макар да не го осъзнаваше, устните ѝ мърдаха.

След като пресече Кю Стрийт, Натали срещна две студентки от „Джорджтаун“, и двете ужасени. Надвиквайки воя на минаваща линейка, тя обясни, че е ограбена и трябва да се обади на приятеля си за помощ. Момичетата казаха, че университетът е изпратил нареждания всички студенти да се приберат в общежитията и квартирите си и да останат там. Ала когато Натали помоли за втори път, едното момиче, по-високото, ѝ даде айфона си. Натали държеше апарата в лявата ръка и с дясната, онази, с която стискаше бутона на детонатора, въведе номера, който трябваше да използва само в краен случай. И така набра телефон в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Троснат мъжки глас ѝ отговори на иврит.

— Трябва веднага да говоря с Габриел — каза Натали на същия език.

— Кой се обажда?

Тя се поколеба и изрече истинското си име за пръв път от месеци.

— Къде си?

— Уисконсин Авеню в Джорджтаун.

— В безопасност ли си?

— Да, така мисля, но нося жилетка с експлозиви.

— Може да има капан. Не се опитвай да я свалиш.

— Няма.

— Изчакай.

Мъжът от оперативния отдел в Тел Авив се опита два пъти да прехвърли разговора към Габриел. И двата пъти нямаше отговор.

— Изглежда, че има проблем.

— Къде е той?

— В Националния антитерористичен център във Вирджиния.

— Опитай пак.

Покрай нея мина полицейска патрулка с пусната сирена. Двете студентки от „Джорджтаун“ ставаха нетърпеливи.

— Само минута още — каза им Натали на английски.

— Моля ви, побързайте — настоя момичето, чийто бе телефонът.

Мъжът в Тел Авив пак набра номера на Габриел. Той звънна няколко пъти, преди да отговори мъжки глас на английски.

— Кой е? — попита Натали.

— Казвам се Ейдриън Картър. Работя за ЦРУ.

— Къде е Габриел?

— Тук, при мен.

— Трябва да говоря с него.

— Боя се, че не е възможно.

— Защо?

— Натали ли е?

— Да.

— Къде си?

Тя обясни.

— Още ли си с жилетката?

— Да.

— Не я докосвай.

— Няма.

— Можеш ли да запазиш телефона?

— Не.

— Ще те вземем. Тръгни на север по Уисконсин Авеню. Стой на западната страна на улицата.

— Ще има нов атентат. Сафия е някъде наблизо.

— Знаем точно къде е. Тръгвай.

Връзката прекъсна. Натали върна телефона на момичето и пое на север по Уисконсин Авеню.

Сред руините на Националния антитерористичен център Картър успя да обясни на Габриел, че Натали е в безопасност и след малко ще бъде под опеката на ФБР. Оглушал и кървящ, Габриел нямаше време да се зарадва. Михаил все още беше в „Кафе Милано“, на около пет метра от масата, където Сафия Бурихан седеше сама с пръст върху детонатора и очи вперени в часовника. Картър се обади на Михаил и отново му нареди да напусне веднага ресторанта. Габриел все още не можеше да чува какво говори Ейдриън. Само се надяваше поне Михаил да слуша.