Даниъл Силва - Черната вдовица

Също като Саладин, и Михаил огледа елегантната зала на „Кафе Милано“, преди да стане. Видя страха, изписан по лицата на хората около него. И той като Саладин знаеше, че след миг много хора ще загинат. Саладин бе имал властта да спре атентата. Михаил я нямаше. Дори да бе въоръжен, а той не беше, шансът да спре атаката бе нищожен. Пръстът на Сафия бе върху бутона на детонатора и макар че се взираше в часовника на телефона си, тя поглеждаше и към Михаил. Беше невъзможно и да даде каквото и да е предупреждение. То само би предизвикало паническо втурване към вратата, заради което щяха да загинат повече хора. По-добре да оставеше жилетката да избухне. Така поне късметлиите на по-далечните маси можеха да оцелеят. А на тези най-близо до Сафия, на тези, които бяха получили заветните предни маси, щеше да им бъде спестено ужасното знание, че след миг ще умрат.

Михаил бавно стана от стола пред бара. Не се осмели да напусне ресторанта през главния вход, защото така щеше да се приближи прекалено до масата на Сафия. Вместо това тръгна спокойно покрай бара към тоалетните. Вратата на мъжката тоалетна бе заключена. Той притисна дръжката, докато се счупи, и влезе вътре. Мъж на около трийсет години с гелосана коса се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Какъв ти е проблемът, човече?

— Ще разбереш след малко.

Мъжът се опита да излезе, но Михаил го хвана за ръката.

— Не мърдай. По-късно ще ми благодариш.

Михаил затвори вратата и дръпна мъжа на пода.

От удобното си за наблюдение място на Проспект Стрийт Ели Лавон бе станал свидетел на серия обезпокоителни събития. Първото бе пристигането на Сафия Бурихан в „Кафе Милано“, последвано след няколко минути от напускането на едрия арабин, познат като Омар ал Фарук. Арабинът вече бе на задната седалка на линкълн под наем, паркиран на около петдесет метра от входа на „Кафе Милано“ зад бяла „Хонда Пайлът“. Лавон се бе обадил няколко пъти в НАЦ безуспешно. После бе научил от булевард „Цар Саул“ и радиото в колата, че НАЦ е бил атакуван от два камиона с експлозиви. И сега се страхуваше, че най-старият му приятел на света може да е мъртъв. Този път наистина. Боеше се, че след няколко секунди и Михаил може да не е между живите.

Точно тогава Лавон получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че Габриел е леко ранен в атентата в НАЦ, но е оцелял. Облекчението му обаче не трая дълго, защото в същия миг грохот от взрив разтърси Проспект Стрийт. Линкълнът под наем бавно се отдалечи от тротоара и мина покрай прозореца на Лавон. След това четирима въоръжени мъже излязоха от хондата и се втурнаха към разрушеното „Кафе Милано“.

Натали чу експлозията, докато се приближаваше към Ар Стрийт, и веднага разбра, че това бе дело на Сафия. Обърна се и се загледа надолу по Уисконсин Авеню, което завиваше леко надясно към Ем Стрийт, и видя стотици паникьосани хора да бягат на север. Това ѝ напомни за сцените във Вашингтон след атентата от 11 септември. И тогава десетки хиляди панически бяха напуснали работните си места с най-много власт в света и тичаха по улиците. Вашингтон отново бе под обсада. Този път терористите не бяха въоръжени със самолети, само с експлозиви и пушки. Ала по всичко личеше, че резултатът бе много по-ужасяващ.

Натали се обърна и се присъедини към движещата се на север тълпа. Тя ставаше все по-тревожна под тежестта на жилетката и усещането за собствения ѝ провал. Бе спасила живота на същото онова чудовище, което бе измислило и планирало тази касапница. А след пристигането си в Америка не бе успяла да събере никаква разузнавателна информация за целите, имената на терористите и времето на атаките. Беше сигурна, че неслучайно я бяха държали в неведение.

Изведнъж от мястото на взрива проехтя стрелба. Натали забърза през Ар Стрийт и продължи на север по западния тротоар, както я бе инструктирал човекът на име Ейдриън Картър. Ще те вземем , така ѝ бе казал. Но не ѝ беше обяснил как. И за пръв път се почувства доволна, че носи червеното сако. Тя можеше и да не успее да ги види, но те щяха да я забележат.

На север от Ар Стрийт, Уисконсин Авеню се спускаше една-две пресечки, преди отново да тръгне нагоре към Бърлит и Гловър Парк. Натали видя пред себе си тента в синьо и жълто, на която пишеше „Бистро Льопик“. Това бе ресторантът, който Сафия ѝ бе наредила да взриви. Тя спря и надникна през витрината. Беше чаровно местенце — малко, уютно, приканващо, носеше нещо от духа на Париж. Сафия бе казала, че ще е пълно, но не беше така. Нито пък хората, насядали край масите, имаха вид на френски дипломати или служители на Външното министерство. Те изглеждаха като американци. И както всички други във Вашингтон, бяха уплашени.