Даниъл Силва - Черната вдовица

Точно тогава Натали чу някой да я вика. Ала не я наричаше със собственото ѝ име, а с онова на жената, в която се бе превъплътила, за да предотврати вечер като тази. Тя рязко се обърна и видя до тротоара зад нея да спира кола. Зад волана седеше жена със загрубяла кожа. Беше Мегън от ФБР.

Натали се отпусна на предната седалка, сякаш потъна в прегръдката на майка си. Тежестта на жилетката я прикова към мястото ѝ; усещаше детонатора като живо същество в ръката си. Колата направи обратен завой и се присъедини към похода на север от Джорджтаун, огласян от воя на сирените. Натали притисна ушите си, но без резултат.

— Моля те, пусни някаква музика — едва не проплака тя.

Жената включи радиото в колата, но по него нямаше музика, само ужасни новини. Националният антитерористичен център, Мемориалът на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището… Страхуваха се, че загиналите може да приближават хиляда. Натали успя да изтърпи това само минута. Пресегна се към копчето, спря радиото и тогава усети остра болка в горната част на ръката си, все едно я ухапа пепелянка. След това погледна към жената и видя, че тя също държи нещо в дясната си ръка. Но палецът ѝ не беше върху бутона на детонатор. А върху буталото на спринцовка.

Зрението на Натали веднага се замъгли. Жената със загрубялото лице сякаш изчезна; минаваща полицейска патрулка остави размазани червени и сини следи в тъмнината. Натали извика някакво име — единственото, което можа да си спомни, преди мракът да я погълне. Беше черен като нейната абая. Видя се как върви през огромна арабска къща с много стаи и дворове. А в последната стая, под горещата светлина от прозореца на тавана, стоеше Саладин.

За няколко секунди след експлозията настъпи пълна тишина. Беше също като в крипта, помисли си Михаил, тишината на смъртта. После се чу стон, след това кашлица и чак тогава първите писъци на агония и ужас. Скоро последваха и други — хора без крайници, слепи, които никога повече няма да се погледнат в огледалото. Със сигурност няколко щяха да умрат по-късно тази вечер, но мнозина щяха да оцелеят. Те отново щяха да видят децата си, да танцуват на сватби и да плачат на погребения. И може би някой ден пак щяха да могат да се хранят в ресторант без вледеняващия страх, че жената на съседната маса носи жилетка с експлозиви. Това бе страхът, с който бяха живели всички израелци по време на мрачните дни на Втората интифада. А сега, благодарение на този Саладин, същият страх бе пристигнал и в Америка.

Михаил посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато чу първия изстрел. Тогава осъзна, че телефонът му вибрира в джоба на сакото. Погледна екрана. Беше Ели Лавон.

— Къде си, по дяволите?

Михаил му отговори шепнешком.

— Четирима мъже с пушки влязоха в ресторанта.

— Чувам ги.

— Трябва да излезеш оттам.

— Къде е Натали?

— ФБР ще я приберат.

Михаил пъхна телефона в джоба си. Иззад тънката врата на тоалетната долетя нов изстрел — голям калибър, бойно оръжие. Последваха още два: с всеки гръм заглъхваше писък. Очевидно терористите бяха решени да се погрижат никой в „Кафе Милано“ да не остане жив. Явно те не бяха джихадисти, обучавани с видеоигри. Бяха тренирани и дисциплинирани. Движеха се методично през руините на ресторанта и издирваха оцелели. И накрая, помисли си Михаил, щяха да се появят неизбежно до вратата на тоалетната.

Американецът с гелосаната коса трепереше от ужас. Михаил се огледа за нещо, което да може да използва като оръжие, но не забеляза подходящ предмет. След това кимна на американеца да се скрие в кабинката. Незнайно как, но в ресторанта още имаше електричество. Михаил угаси светлините, като заглуши щракването на ключа, и прилепи гръб към стената до вратата. Във внезапно настъпилата тъмнина той се закле, че няма да умре тази вечер в тоалетна в Джорджтаун заедно с мъж, когото не познаваше. Това би било позорен начин за един воин да напусне този свят, дори и за воин от тайните служби.

Иззад вратата се чу силното изпукване от още един изстрел, този път по-близо от предишния, и още един писък заглъхна. Последваха стъпки навън в коридора. Михаил сви пръстите на смъртоносната си дясна ръка. „Отвори вратата, копеле — помисли си той. — Отвори шибаната врата!“

Точно в този момент Габриел осъзна, че загубата на слуха му не е постоянна. Първият звук, който чу, бе онзи, който сега всички във Вашингтон свързваха с нощта — звукът на сирените. Първите полицейски екипи пътуваха по Тайсънс Маклийн Драйв към това, което някога беше пропускателният пункт на Националния антитерористичен център и кабинета на директора на националното разузнаване. В разрушените сгради по-леко ранените се грижеха за сериозно пострадалите, правейки отчаяни опити да спрат кръвоизливи и да спасят животи. Фарид Баракат се грижеше за Пол Русо, а Ейдриън Картър се грижеше за това, което бе останало от операцията на Габриел. С взети назаем телефони той бе възстановил контакта с Лангли, централата на ФБР и Ситуационната зала в Белия дом. Вашингтон бе хвърлен в тотален хаос и федералното правителство се мъчеше да догонва събитията. Засега бяха потвърдени атентати в „Либърти Кросинг“, Мемориала на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището на Вашингтон и „Кафе Милано“. Освен това имаше съобщения за атаки по Ем Стрийт. Страховете бяха че са избити стотици хора, може би и хиляда.