Даниъл Силва - Черната вдовица

Главата ѝ пулсираше от тъпа болка като след махмурлук. Тя се опита да я вдигне, но не успя. Обърна очи наляво и видя жената, която караше колата, жената, за която се беше излъгала, че е Мегън от ФБР. Тя държеше волана с дясната ръка; в лявата имаше оръжие. Според часовника на таблото беше 21,22. Със замъглено от опиата съзнание Натали опита да възстанови събитията от вечерта: втората кола на паркинга, дивото препускане през Джорджтаун, старомодния малък френски ресторант, който би трябвало да е нейната цел, жилетката с експлозиви с червения шев около ципа… Детонаторът все още бе в дясната ѝ ръка. Тя прокара леко показалеца си по бутона.

Бум , помисли, спомняйки си обучението в Палмира. Е, вече си на път към рая…

Отдясно на Натали се появи църква. Скоро след това стигнаха до пусто кръстовище. Жената спря колата, преди да завие, както я посъветва навигационната система, по път, кръстен на философ. Той беше много тесен, с жълта осева линия. Тъмнината бе непрогледна, сякаш отвъд парчето асфалт, осветено от фаровете на автомобила, светът не съществуваше. Изведнъж навигационната система се обърка. Тя посъветва жената да направи обратен завой, ако е възможно, и когато такъв не се случваше, тя укорително се нацупи.

Пътуваха още около километър, след това завиха по черен път. Той ги преведе през пасбище, през било на залесен хълм, докато навлязоха в долчинка, където до тъмно езеро се издигаше малка дървена къща с формата на буквата А. Вътре светеше, а отпред бяха паркирани три коли: линкълн, хонда и БМВ седан. Жената спря зад беемвето и изключи двигателя. Натали бе опряла глава на стъклото и се преструваше, че е в безсъзнание.

— Можеш ли да вървиш? — попита жената.

Натали мълчеше.

— Видях, че очите ти мърдат. Знам, че си будна.

— Какво ми даде?

— Пропофол.

— Откъде го взе?

— Аз съм медицинска сестра. — Излезе от колата и отвори вратата на Натали. — Слизай.

— Не мога.

— Пропофолът е анестетик с краткотрайно действие — обясни ѝ педантично жената. — Пациентите, на които се прилага, могат да вървят сами няколко минути след като са се събудили.

Натали не помръдна и жената насочи пистолета към главата ѝ. Натали вдигна дясната си ръка и сложи палеца си над бутона на детонатора.

— Не ти стиска — каза жената. След това я сграбчи за китката и я измъкна от колата.

Вратата на къщичката бе на може би двайсетина метра, но оловната тежест на жилетката с експлозивите и замайването от пропофола я отдалечиха сякаш на километър. Стаята, в която Натали влезе, бе провинциална и старомодна. Затова и мъжете вътре изглеждаха направо неприлично на този фон. Четирима от тях бяха облечени в черни тактически униформи и въоръжени с пушки. Петият носеше елегантен делови костюм и си топлеше ръцете на печка с дърва. Той бе с гръб към Натали. Беше висок над метър и осемдесет и широкоплещест. Но въпреки това изглеждаше леко нестабилен, сякаш се възстановяваше от скорошно нараняване.

Най-накрая мъжът се обърна. Косата му бе спретнато подстригана и сресана, лицето му бе гладко избръснато. Тъмнокафявите му очи обаче бяха точно такива, каквито Натали ги помнеше. Както и уверената му усмивка. Той направи крачка към нея с ранения си крак и спря.

— Маймонид — каза той мило, — толкова е хубаво да те видя отново.

Натали стисна детонатора по-здраво в ръка. Земята под краката ѝ пламна.

Беше малка къща с два отделни апартамента, с алуминиева облицовка. Жилището вляво бе боядисано в гранитносиво. А това вдясно, което принадлежеше на Касам ел Бана, бе с цвят на избеляла от пране дреха. Всеки апартамент имаше по един прозорец на приземния етаж и един на втория. Телена ограда разделяше предната морава на два отделни парцела. Левият беше повод за гордост, но този на Касам изглеждаше като опасан от кози.

— Явно — отбеляза мрачно Ели Лавон от задната седалка на буика — не е имал много време за градинарство.

Бяха паркирали от другата страна на улицата, пред къща със същия вид. В пространството пред сиво-бялата двойна къща имаше акура седан. Все още бе с регистрационните номера на търговеца.

— Хубава кола — отбеляза Лавон. — Какво кара съпругът?

— Киа — отвърна Габриел.

— Не виждам киа.

— Нито пък аз.

— Съпругата с акура, а мъжът ѝ с киа. Какво не е наред в картинката?

Габриел не предложи обяснение.

— Как се казва жената? — попита Лавон.

— Амина.

— Египтянка ли е?