Даниъл Силва - Черната вдовица

— Очевидно.

— А детето?

— Момче.

— На колко години?

— Две и половина.

— Значи, няма да помни това, което ще се случи всеки момент.

— Не — съгласи се Габриел. — Няма да помни.

По улицата мина кола. Шофьорът изглеждаше като южноамериканец — боливиец, а може би перуанец. Той като че ли не забелязваше тримата израелски разузнавачи, седнали в паркирания буик от другата страна на улицата. Точно срещу къщата на египетски джихадист, който се бе промъкнал през пукнатините на огромната машина за сигурност на Америка от времето след 11 септември.

— Какво е работил Касам, преди да влезе в транспортния бизнес?

— Компютърен специалист.

— Защо толкова много от тях са компютърни специалисти?

— Защото не се налага да учат неислямски предмети като английска литература или живопис от Италианския ренесанс.

— Всичко, което прави живота интересен.

— Те не се интересуват от живота, Ели. Само от смъртта.

— Мислиш ли, че е оставил компютъра си?

— Да се надяваме.

— Само дано не е счупил харддиска.

Замълчаха. Още една кола мина по улицата, с друг южноамериканец зад волана. И Америка си имаше своите гета, помисли си Габриел.

— Как ще процедираш? — попита Лавон.

— Ще почукам на вратата и ще се самопоканя на чаша чай.

— Но без грубости.

— Без — обеща Габриел. — Само с усмивка.

— Винаги така казваш.

— И какво?

— Остава и да изпълняваш.

Габриел взе едната пушка AR-15 и провери дали е правилно заредена.

— Предната или задната врата? — попита Лавон.

— Никога не влизам през задната.

— Ами ако имат куче?

— Лоши мотивационни мисли, Ели.

— Какво искаш да направя?

— Стой в колата.

Без да каже и дума повече, Габриел слезе и пресече бързо улицата с пушка в ръка. Михаил пристъпваше до него. Странно, помисли си Лавон, докато го гледаше, но след всичките тези години той все още се движеше като момче на двайсет и две, което е било израелски ангел на отмъщението след Мюнхен. Прескочи телената ограда с едно движение и след това пое към предната врата на семейство Ел Бана. Чу се остър звук от строшена дъска, последван от женски писък, който внезапно бе заглушен. След това вратата се прихлопна и светлината в къщата угасна.

Лавон седна зад волана и огледа тихата улица. Нямало да има грубости. Само обещания.

Тялото на Натали сякаш се вкамени от страх. Тя стисна здраво детонатора, за да не се изплъзне от дланта ѝ. За миг си представи как потъва като монета към дъното на кладенец. Наум си преговори детайлите от измислената си биография. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. На протест на Площада на републиката бе казала на млад йорданец на име Набил, че иска да накаже Запада заради подкрепата му за Израел. Набил бе дал името ѝ на Джалал Насер и Джалал го бе предал на Саладин. Истории като нейната бяха съвсем обичайни в глобалното джихадистко движение. Но това беше само история и Саладин някак си бе разбрал.

Но откога знаеше? От самото начало? Не, помисли си Натали, не беше възможно. Лейтенантите му никога нямаше да ѝ позволят да влезе в една стая с него, ако имаха подозрения за лоялността ѝ. Нито щяха да оставят съдбата му в нейните ръце. А те ѝ бяха поверили живота на командира си и за неин срам, тя го бе запазила. И сега стоеше пред него с бомба, прикрепена към тялото ѝ, и детонатор в дясната ръка. Ние не провеждаме самоубийствени мисии , бе ѝ казал Габриел, преди да я изпрати в халифата. Ние не сме като тях. Тя сложи палеца си върху бутона и го натисна леко, за да пробва съпротивлението му. Саладин я наблюдаваше, усмихнат.

— Много си смела, Маймонид — каза ѝ на арабски. — Но пък аз винаги съм го знаел.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Уплашена, че ще извади оръжие, Натали притисна по-силно бутона. Но не беше оръжие, а телефон. Потропа с пръсти няколко пъти върху екрана и устройството издаде остър съскащ звук. След няколко секунди Натали осъзна, че това е звук на течаща вода в мивка. Първият глас, който чу, бе нейният собствен.

— Знаеш ли коя е онази жена?

— Как е влязла в страната?

— С фалшив паспорт.

— Откъде е влязла?

— Ню Йорк.

— „Кенеди“ или Нюарк?

— Не знам.

— Как е стигнала до Вашингтон?

— С влак.

— На чие име е паспортът?

— Асма Думаз.

— Дадоха ли ти цел?

— Не. Но на нея са ѝ дали. Самоубийствен атентат.