Даниъл Силва - Черната вдовица

Натали ги чуваше. Навсякъде виеха сирени.

— Ал-хамду ли-ллах — каза тя тихо.

Пред тях възрастен мъж стъпи на пешеходната пътека на Оу Стрийт, водейки басет на каишка. Сафия натисна клаксона с ръката с детонатора и мъжът отскочи встрани, като придърпа и кучето. Щом ги отминаха, Натали погледна назад. Мъжът и животното не изглеждаше да са ранени. Далеч зад тях една кола зави от Проспект Стрийт с висока скорост.

— Къде ще ги атакуваме? — попита Натали.

— Не знам.

— Коя е моята цел?

— Ще научиш след минута.

— Коя е твоята?

— Няма значение. — По лицето на Сафия се изписа тревога. — Идват!

— Кои?

— Американците.

Сафия натисна здраво педала на газта и прелетя с пълна скорост през Пи Стрийт. След това, при „Волта Плейс“, направи още един десен завой.

— На Уисконсин Авеню има френски ресторант, който се казва „Бистро Льопик“. На километър нагоре по улицата е, отляво. Няколко дипломати от френското посолство дават частна вечеря там за хора от Външното министерство от Париж. Ще има много посетители. Влез колкото можеш по-навътре в заведението и натисни детонатора. Ако се опитат да те спрат на вратата, направи го там.

— Само аз ли ще бъда, или ще има и други?

— Само ти. Ние сме част от втората вълна атаки.

— А коя е твоята цел?

— Вече ти казах, че няма значение.

Сафия натисна спирачки на Уисконсин Авеню.

— Слизай.

— Но…

— Слизай! — Сафия махна към лицето на Натали с присвития си десен юмрук, с който стискаше детонатора. — Слизай или ще убия и двете ни веднага!

Натали слезе и се загледа след тойотата, която с пълна газ пое по Уисконсин Авеню. След това погледна по цялата дължина на „Волта Плейс“. По улицата нямаше никакво движение. Изглежда, Сафия бе успяла да се изплъзне от преследвачите си. И Натали пак остана сама.

Постоя, замръзнала от нерешителност за известно време, заслушана в писъка на сирените. Като че ли всички те се събираха към южния край на Джорджтаун, до Потомак. Накрая тя тръгна в обратна посока, към целта си, и започна да се оглежда за телефон. През цялото време се чудеше защо Сафия бе настояла тя да носи жилетката с експлозиви с червения шев покрай ципа.

Щяха да минат пет критични минути, преди ФБР да успее да открие колата. Тя бе паркирана на ъгъла на „Уисконсин“ и „Проспект“ неправилно и много лошо. Предната дясна гума бе на тротоара, шофьорската врата бе открехната, предните фарове бяха включени, двигателят работеше. И което бе по-важно — двете жени, тъмнокосата и русата, обекти едно и две, бяха изчезнали.

Сафия малко се бе задъхала, когато влезе в „Кафе Милано“. Със спокойствието на мъченица тя мина през фоайето и отиде до салонния управител.

— Търся Ал Фарук — каза тя.

— Господин Ал Фарук вече пристигна. Насам, моля.

Сафия го последва в главното помещение и след това до масата, на която Саладин седеше сам. Той се изправи бавно на ранения си крак и я целуна леко по двете бузи.

— Асма, любов моя — каза мъжът на перфектен английски. — Изглеждаш великолепно.

Тя не разбра думите му и затова само се усмихна и седна. Саладин също зае мястото си, поглеждайки към мъжа, който се бе настанил в края на бара. Мъжът с тъмна коса и очила, който бе пристигнал в ресторанта няколко минути след него. Мъжът, който бе проявил голям интерес към пристигането на Сафия и който притискаше здраво мобилен телефон към ухото си. Това можеше да означава само едно: присъствието на Саладин във Вашингтон не бе останало незабелязано.

Той вдигна очи към телевизора над бара. Беше включен на Си Ен Ен. Телевизията току-що бе започнала да схваща мащаба на бедствието, което се бе стоварило върху Вашингтон. Имаше атентати в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн и „Кенеди Сентър“. Медията също така получаваше непотвърдена информация за атаки в много ресторанти на вашингтонския пристанищен комплекс. Клиентите на „Кафе Милано“ бяха очевидно с изопнати нерви. Повечето се взираха в мобилните си телефони, а десетина се бяха събрали около бара и гледаха телевизия. Но не и мъжът с тъмната коса и очилата. Той полагаше огромни усилия да не се взира в Сафия. Време беше за тръгване, помисли си Саладин.

Внимателно постави ръка върху дланта на Сафия и се взря в хипнотичните ѝ очи. Попита я тихо на арабски:

— Остави ли я, където ти казах?

Тя кимна.

— Американците проследиха ли те?

— Опитаха се. Изглеждаха объркани.