Даниъл Силва - Черната вдовица

Той внимателно я докосна по лицето и затвори очите ѝ. След това отблъсна масата и се изправи неуверено. В същия миг разрушеният оперативен етаж започна да се върти пред погледа му. Габриел се подпря с ръце на коленете си, докато въртележката спре. Усещаше дясната страна на главата си топла и влажна. В очите му се стичаше кръв. Той я избърса и се върна до прозореца, откъдето бе видял приближаващия камион. Нямаше трупове, виждаха се много малко отломки от тази страна на сградата; взривът бе избухнал вътре. Липсваха прозорци и външни врати. Цялата южна фасада на Националния антитерористичен център беше отнесена.

Габриел се придвижи предпазливо към ръба на пропастта и погледна надолу. Във вътрешния двор имаше дълбок кратер, много по-дълбок от онзи пред Центъра „Вайнберг“ в Париж, беше като оставен от метеор. Топлата връзка между НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване я нямаше. Нямаше я и цялата северна фасада на сградата. В разбитите ѝ конферентни зали и кабинети не светеше нито една лампа. Оцелял човек му махна от ръба на бездната на горния етаж. Габриел не знаеше какво друго да направи и му отговори по същия начин.

Трафикът по магистрала I-495 беше застинал, по вътрешното платно се виждаха белите светлини на фаровете, а по външното — червените светлини на стоповете. Габриел прокара длани по якето си и установи, че все още разполага с мобилния си телефон. Извади го и го включи. Имаше сигнал. Набра номера на Михаил и допря апарата до ухото си, но долови само тишина. Или може би Михаил говореше, но Габриел не чуваше. Осъзна, че не бе чул нищо, откакто дойде в съзнание — нито сирени, нито болезнени стонове или викове за помощ, нито собствените си стъпки през отломките. Беше в света на тишината. Почуди се дали ще остане така за постоянно и се замисли за всички звуци, които никога повече нямаше да чуе: нито жизнерадостното бърборене на децата си, нито щеше да се развълнува от ариите на „Бохеми“. Нямаше да долови мекото тупкане на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ по платно на Караваджо. Но най-много щеше да му липсва пеенето на Киара. Габриел винаги се шегуваше, че се бе влюбил в нея, когато за пръв път му бе сготвила фетучини с гъби, но това не беше вярно. Беше запленила сърцето му, когато я чу да пее някаква глупава италианска любовна песен, докато тя си мислеше, че никой не я чува.

Той прекъсна връзката с Михаил и си проправи път през отломките на това, което допреди малко бе служило за оперативен етаж. Трябваше да признае на Саладин: ударът беше подготвен професионално. И беше нанесен с нечовешка жестокост. Навсякъде имаше трупове. Обърканите оцелели, късметлиите, с мъка се изравяха изпод руините и мъчеха да се изправят. Габриел намери мястото, на което бе стоял, когато бе чул първата експлозия. Пол Русо кървеше обилно от многото порезни рани и стискаше счупената си ръка. Фарид Баракат, вечният оцеляващ, сякаш бе останал недокоснат. Изглеждаше само леко раздразнен, докато изтупваше праха от ръчно шития си английски костюм. Ейдриън Картър все още държеше телефон до ухото си. Като че ли не осъзнаваше, че слушалката вече не е свързана с апарата.

Габриел внимателно взе телефона от ръката му и попита дали Сафия Бурихан е мъртва. Не чуваше собствения си глас, не чу и отговора на Картър. Сякаш някой бе натиснал бутона за спиране на звука. Погледна към гигантския екран, но него го нямаше. И тогава осъзна, че и Натали я нямаше.

Сафия очевидно знаеше къде отива. След като пое надясно по Ем Стрийт, тя не спази червения светофар в началото на Трийсет и четвърта улица и после зави рязко по Банк Стрийт — калдъръмена алея, която се изкачваше по мекия наклон към „Проспект“. Подмина знак „Стоп“ и направи десен завой, след това даде газ наляво по Трийсет и трета. Улицата бе еднопосочна и се простираше от юг на север по цялата дължина на Уест Вилидж в Джорджтаун, със знаци „Стоп“ на всяко кръстовище. Сафия мина през Ен Стрийт, без да намалява. Тя държеше волана здраво с лявата ръка. Дясната, онази с детонатора, стискаше прекъсвача.

— Още ли са зад нас?

— Кои?

— Американците! — извика Сафия.

— Какви американци?

— Онези, които ни наблюдаваха в хотела. Които ни проследиха до мола.

— Никой не ни е проследил.

— Разбира се, че ни проследиха! И ни чакаха на паркинга на хотела. Но той ги измами.

— Кой ги измами?

— Саладин, разбира се. Не чуваш ли сирените? Атаката започна.