Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Някак си нещата се бяха получили. През повечето време дори не им беше толкова трудно. Но понякога…

Джини се намести на пътническата седалка, в скута си държеше патладжана с пармезан. Съвсем съзнателно и артистично въздъхна и най-накрая майка й я стрелна с поглед.

— Знаеш ли — започна тя, — аз също нямах подобни планове за тази вечер, ако въобще те интересува. Понякога изникват подобни проблеми и човек трябва да направи нещо.

— Наистина? Това „понякога" случва ли се? Мислех си, че всичко си е перфектно през цялото време. — Джини не хареса ядосания тон, който чу да излиза от собствената й уста, затова реши да смекчи думите си: — Съжалявам. Все пак съм тук, нали? Изпълнявам молбата ти.

— Да, тук си, много ти благодаря за това. Просто искам да разбереш, че нямам нужда от подобно представление.

— Какво представление?

— Мисля, че се сещаш. Още няколко дълбоки въздишки като последната и може да припаднеш. Сигурна ли си, че причината е домашната ти работа?

— Какво друго може да бъде?

— О, не знам. Едно седемнадесетгодишно момиче може да те изненада с доста неща.

— Не е това. — Пътуваха в мълчание до следващата пресечка, след което Джини каза: — Може би точно това е проблемът.

— Кое?

— Че не мога да те изненадам с много неща. Под „много" имам предвид с нищо. Не искам да се оплаквам, но понякога се чудиш дали промените ще доведат до нещо добро, или до нещо лошо. Разбираш ли ме какво имам предвид?

Бет стисна челюст.

— Да — отвърна тя. — Имам някаква представа.

— Знам — каза Джини с напълно променен тон. — Не исках…

— Не, няма проблем. Разбирам те какво имаш предвид. Гледната ти точка е правилна.

— Мразя, когато става така. Защо се чувствам по този начин? Откъде идва това чувство?

— Просто се нуждаеш от малко време за себе си. Разбирам те. Може би не биваше да те карам да идваш с мен тази вечер, но постъпих егоистично, защото исках да бъда с дъщеря си.

— Аз съм тази, която постъпва егоистично.

— Може би и двете го правим по мъничко. — Бет потупа Джини по крака. — Не е нужно да оставаме дълго. Просто искам да се уверя, че Лори ще е добре, докато не получи още консултации. Ще видим как ще се развие вечерта.

— Можем да останем колкото е необходимо, мамо. Не искам да те притеснявам. Възможно е дори да ми се отрази добре, да се разсея от обсесията си към себе си за момент.

— Нямаш такъв проблем, скъпа.

— Напротив, имам.

— Е… — Бет отново се пресегна и потупа Джини по крака. — Не бих се тормозила за това. Сега си тук с мен, готова да помогнеш.

— Направо съм огън. Най-добрата.

— Недей да се надуваш.

— Не знам какво ми стана. Трябва да бъда по-съпричастна.

— Всички трябва да бъдем по-съпричастни, Джин, но междувременно бих казала, че си на правилния път.

Първата им работа, след като се представиха една на друга, беше да сложат патладжана във фурната. Бет нареди на един поднос сирене бри и бисквити и изгони двете млади жени в дневната, а тя се върна в кухнята, за да продължи с претърсването си. Имаше намерение да подреди една прекрасна маса, за да може храненето да придобие по-изискан вид — да седнеш не просто да ядеш, а да се наслаждаваш.

За изненада на Бет Лори имаше чинии на „Потъри Барнс", пълен комплект съдове за хранене, жълто-зелени подложки на цветя и платнени салфетки. За две минути подреди масата, но остана в кухнята, за да складира продуктите, които беше купила напът за вкъщи: яйца, спагети, паста, сос, бутилка червено и бутилка бяло вино, сирене, хляб, мляко, сок, йогурт и сладолед.

Момичетата като че ли водеха истински разговор в другата стая. Пуснаха албум, който Бет веднага разпозна като „Червено" на Тейлър Суифт — музиката беше тиха, за фон, някак си интимна и задушевна.

Не искаше да нарушава идилията в дневната, затова отвори бутилката с червено вино, наля си една чаша, седна на кухненската маса и зачака да настъпи затишие в разговора.

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм слагала в устата си — каза Лори. — Сама ли го направи?

Джини кимна.

— Това е специалитетът ми.

— Всъщност има поне десет специалитета — намеси се Бет. — Не че този не е един от най-специалните й, но трябва да опиташ агнешките й кюфтенца с желирано ментово грейви. Заслужава си да умреш за него.

— Звучи ми доста примамливо.

— Невероятно е — потвърди Бет. — Може да ти промени живота.

Лори преглътна.

— Вие двете заедно ли се храните всяка вечер? — попита тя.

— Когато можем — отвърна инспекторката. — Понякога се прибирам късно от работа. Но Джини обикновено ме изчаква и двете хапваме онова, което е сготвила.