Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Кой, по дяволите, използва думата олабя ?

— Сещам се за един тъпак .

— Последният неевреин. Детектив Робърт Астър. Трябва да се чувствам благословен.

— Марв… на брадичката ти… там.

Шанк побърза да избърше петното горчица.

Астър изпита обич към своя бизнес партньор, колега и приятел. Да управляват фонд заедно, беше като да бъдат женени. Работата изискваше пълно доверие, лоялност и вяра. Напрежението беше огромно и постоянно. Може би най-трудната част беше да си близо до някой друг дванадесет часа всеки ден, седмица след седмица, година след година, без да му разбиеш главата с чук. Петнадесет години вече. Боби знаеше повече за Марв от който и да е друг човек на планетата.

— Та, какво става? — попита той.

— Имаме доста разтревожени индианци — отговори Шанк.

— Някой отказа ли се?

— Прекалено рано е за това, но не се изненадвай, когато започнат да го правят.

— Онова беше моментно отклонение. Цялата работа трая пет минути. Как въобще са разбрали?

— Всички знаят всичко.

Астър беше наясно, че е така. „Уолстрийт" се крепеше на клюкарстване, слухове и инсинуации. Търговците прекарваха дните си в разговори по телефона с клиенти и колеги, предаваха си последните новини, независимо дали бяха истина, лъжа, или по средата. Аргументите бяха двояки. Налагаше се да докажат, че са в играта и съответно „свързани", и ако се окажеха прави, можеха да твърдят, че са осигурили „увеличение на стойността". Бяха готови на всичко, за да са с едни гърди пред конкуренцията.

— А ти? Изплашен ли си?

— Не — отвърна Шанк. — Кога си грешал за нещо толкова голямо?

— Точно. — Астър отвори ангажиментите си на монитора. Трябваше да посети коктейл в обществената библиотека на Ню Йорк, откриването на галерия на Гагозян [36] Лари Гагозян (р. 1945) — американски арменец, един от най-известните галеристи в света. — Б. пр. в другия край на града и лекция относно нарастването на правителствения дълг в института „Питърсън". Все пак беше понеделник вечер. Седмицата едва сега започваше. Имаше само един ангажимент в 20:30: „ХХ — Бруклин".

Астър стана.

— Къде отиваш? — попита Шанк. — Пресконференцията в Китай започва след петнадесет минути.

— Да се преоблека. Трябва да свърша нещо в „Хелпинг Хендс" в Бруклин. В новата им сграда. Защо не дойдеш с мен? Можем да гледаме пресконференцията в спринтъра.

— Живея в Уестчестър. Защо, по дяволите, ми е да идвам в Бруклин?

Астър сви рамене.

— „Питър Лугър" след това?

— Мислиш ли, че ми дреме за някакви пържоли сега?

— Пържола портърхауз? Лучени кръгчета? — Портърхаузът в „Питър Лугър" в Бруклин имаше славата, че е един от най-големите, най-сочните и най-добрите стекове от червено месо на планетата и винаги беше превъзходно приготвен. Астър погледна приятеля си очаквателно. — Хайде, Марв. Все пак си ти. Не може да кажеш не.

Шанк погледна остатъка от хамбургера си.

— Не.

— Да не си на диета?

— Много забавно — отвърна мъжът, отпусна се и напрежението започна да го напуска. — Добре. Но ти черпиш.

— Ще бъде удоволствие за безстрашния мъж с двадесет големи сметки във фонда си. Дай ми минутка.

Астър тръгна по коридора и влезе в апартамента си. Потърси дистанционното и пусна телевизора. Не се интересуваше от „Блумбърг", а от местните новини. Нетърпеливо превключваше каналите, искаше да види дали някъде щяха да споменат убийството на Пенелъпи Еванс. Нямаше нищо.

Изкъпа се и смени костюма си с дънки, обувки и памучна риза. Докато се обличаше, забеляза, че очите му са изморени и че лицето му е посърнало. Опита се да се усмихне, но за момент не успя да го стори. Каза си да се вземе в ръце, че всичко ще бъде наред. Случващото се не беше на добре. Нещата излизаха извън контрол. Страхуваше се, че всичките му усилия нямаше да са от никаква полза.

— На пазара не му пука за преди.

Опря глава на огледалото. Дишането му беше бързо и на пресекулки. Едно по едно. Първо трябваше да свърши едно нещо, а после следващото. Не биваше да мисли прекалено напред във времето, но събитията от деня го премазваха. В главата му изникна трупът на Пенелъпи Еванс и едва не се разрида. Шанк беше прав. Трябваше да се обади на ФБР или поне на бившата си съпруга.

А сега си говореха за пържоли в „Литър Лугър"?

Астър отвори очи и се вгледа в себе си. Едно по едно.

Първо една крачка, а после следващата. Дишането му се успокои. Успя да се усмихне. Изправи се.

Очите му все още бяха изморени, а лицето му посърнало, но цветът на кожата му се беше завърнал. Нямаше проблем, че не можеше да се превърне в зрелия, уверен мъж от огледалото. Поне можеше да заблуди хората, че е такъв.