Кристофър Райх - Игра на милиарди

Грило погледна към думата в тефтера си.

Палантир.

Боби Астър нямаше работа да си пъха носа в подобни неща.

Мъжът излезе навън и запали цигара. Нощта беше гореща и лепкава, но той не си свали сакото. Не обичаше да се разхожда наоколо само по риза и вратовръзка. Униформата си беше униформа. Преди десет години тя представляваше камуфлажни дрехи и кубинки. Днес беше „Том Форд" и „Ферагамо". За първи път от доста дълго време не можеше да определи кое беше по-опасно.

Вътре в ресторанта сервитьорът беше избърсал масата му и му беше долял кафе. Грило седна, като внимаваше да не намачка сакото и панталона си. Следващото му обаждане беше до малко, но реномирано кредитно консултантско бюро. Той продиктува номера на социалната осигуровка на Едуард Астър и помоли за списък с всички кредитни карти на негово име. Контактът му обеща да има отговор до утре следобед. Грило му каза, че го иска до обяд и затвори телефона.

Тазвечерният специалитет беше супа потофе, пъстърва на скара и жабешки бутчета.

— Обичайното — каза на сервитьора. — И запомни, bleu [37] Bleu (фр.) — синя. — Б. пр. .

— Bien sur, monsieur [38] Bien sur, monsieur (фр.) — Разбира се, сър. — Б. пр. .

Грило започна да си играе отново със зипото. Спомни си всичко. Дори човека, който беше споменал името. Споменът въобще не приповдигна духа му. Онзи беше от най-мрачните дълбини на тайния свят.

Сервитьорът пристигна с пържолата.

— Voila. Votre steak frites [39] Voila. Votre steak frites (фр.) — Заповядайте. Пържола с пържени картофи. — Б. пр. .

— Bleu? — попита Грило с приятелско недоверие.

— Comme vous l'aimez [40] Comme vous l'aimez (фр.) — Точно както я харесвате. — Б. пр. .

Наряза пържолата. Вътрешността й беше тъмночервена, недокосната от топлината.

— Eh bien ? [41] Eh bien? (фр.) — Добре ли е? — Б. пр. — попита сервитьорът.

— Parfait [42] Parfait (фр.) — Перфектна е. — Б. пр. — отвърна Грило. Сервитьорът се поклони и се оттегли доволен.

Мъжът си отряза парче месо. Странно, но не можеше да изяде нито хапка. Апетитът му се беше изпарил.

Астър се нуждаеше от питие.

Нуждаеше се от питие, за да преодолее смъртта на баща си. Нуждаеше се от питие, за да се справи със спадането на позицията му. Нуждаеше се от питие, за да успокои съвестта си, че не се беше обадил на полицията да ги уведоми за смъртта на Пенелъпи Еванс. Но най-вече се нуждаеше от питие, защото имаше нужда от питие. Да пийне нещо, означаваше, че контролира нещата. Когато допираше чашата до устните си и оставяше алкохола да потече в устата му, в гърлото му, когато почувстваше чудесната, лечебна топлина да се разпростира към крайниците му, първата блажена стъпка към забравата, установяваше, че той, Робърт Астър, контролираше нещата и светът вече не представляваше опасно място, просто се нуждаеше от малко повече време, нуждаеше се всички да се отдръпнат назад и да охладят страстите, докато оправи положението.

— Светлини.

Астър излезе от асансьора във фоайето на дома си и лампите над главата му оживяха. Жилището му в града представляваше мезонет на „Десето авеню" в Челси, точно срещу Хай Лайн и на километър и половина от офиса на Алекс. Отиде в кухнята и си избра бутилка минерална вода и един голям лайм от хладилника. Наряза лайма и го сложи в една висока чаша, след което наля и водата. Чашата трябваше да е плътна и тежка, лаймът пресен, а минералната вода газирана и с щипка сол. Такива бяха правилата. Стисна чашата в ръка, отпи голяма глътка и желанието изчезна.

Намираше се в безопасност.

Астър погледна другия край на дневната. На не повече от шест метра от него имаше напълно зареден бар. Виждаше ги от тук, бутилките „Столичная", „Булейт", „Грей Гууз" и всички останали, които блестяха като забранено съкровище. Барът беше неговият тъмничар. Преди година, когато се скараха с Алекс и тя го заплаши, че ще му отнеме правото да вижда Кейти, той си даде обещание. Ако някога отново отвореше бутилка, щеше да се махне. Да отиде в заведение, в което да се лекува. Колегите му щяха да разберат и хората на „Уолстрийт" щяха да разберат. Алекс щеше да разбере и Кейти щеше да разбере. Накрая и той самият щеше да разбере.

Астър се качи в стаята си и остави чантата си на пода.

— Музика — каза той. — Синатра. „In the Wee, Small Hours". Миг по-късно плътната, меланхолична валдхорна на

Нелсън Ридъл Оркестра се понесе от скритите тонколони.

Астър свали сакото си и го закачи на облегалката на един стол. Къщата беше опасана в техника. Светлини, климатична система, най-различни уреди, аудио-видео система, охрана: всичко можеше да се контролира гласово или дистанционно от интернет или от телефона му.