Кристофър Райх: Игра на милиарди

Във флашката се намираше програмният код, който щеше да осигури на Китай контрола над всяка машина в този център за данни и по подразбиране към всяка машина, свързана с него. Към тях се причисляваха основните двигатели в Лондон, Франкфурт, Сингапур, Париж, Токио и — най-важното — резервните центрове за данни в Базилдън, Англия, и Синсинати, Охайо. Кодът също така щеше да зарази всеки хардуер, който осъществяваше някакъв бизнес с борсите. Всяка банка, застрахователна компания и брокераж. А от там и всеки клиент, който правеше бизнес с тях.

Казано накратко, Китай щеше да получи контрола над всичките фондови борси в света над и всяка финансова институция, която осъществяваше бизнес с тях.

Ревънтлоу намери контролния блок. Прокара ръка през главния панел и внимателно го отвори. Веднага видя USB слота. Единственото, което трябваше да направи, беше да сложи флашката и програмният код щеше да се прехвърли веднага — без да оставя никаква следа — в мейнфрейма, като по този начин щеше да влезе в търговския софтуер на Борсата. Задиша по-леко, работата му беше свършена. На никого нямаше дори да му хрумне, че неговото семейство — че неговата страна — тайно контролира най-могъщия пазар в света. Лека усмивка заигра върху устните му. Толкова просто беше, наистина.

Чуха се стъпки. После още.

— Спри.

Ревънтлоу се обърна рязко и видя зад себе си Боби Астър.

— Закъсня — каза той и отново се обърна към сървъра. Отчаяно се опита да вкара флашката.

— Веднага.

Гласът принадлежеше на жена. Ревънтлоу погледна в другата посока. На три метра от него стоеше тя, пистолетът й беше насочен към лицето му. Той взе решение. Пръстите му се стрелнаха отново към компютъра. Флашката докосна USB слота. Металът срещна метал.

Пистолетът произведе изстрел.

Ревънтлоу се строполи.

Умря, преди флашката да падне на пода.

— Не — каза Алекс. — Не сме закъснели.

Магнус Лий стоеше сам в офиса си в „Екселсиор Хол-дингс" и гледаше ужасните новини по телевизията. Атаката над Борсата беше осуетена още преди да беше започнала. Половината наемници бяха мъртви, а другата половина бяха заловени. Септимъс не вдигаше телефона си. Нито Даниъл. Опасяваше се от най-лошото.

Мобилният телефон на Лий иззвъня отново. Премиерът му се обаждаше за четвърти път. Началникът на армията също се обади, както и директорът на Държавна сигурност. Не отговори на никое от позвъняванията.

Стана и олюлявайки се, отиде на балкона. Айфеловата кула беше осветена от върха до долната си част от светложълти лампи. Светеше като електрически скъпоценен камък на фона на нощното небе. Въздъхна, след което се опита отново да се свърже с братята си. Нито един от двамата не му вдигна.

Беше останал сам.

Върна се на бюрото си и си наля малко уиски. Изпи го и потрепери. Осъзна, че единственото нещо, което не беше накарал хората си да копират, беше свястно уиски. Все още имаше време. Можеше да купи някоя малка шотландска спиртна фабрика и да открадне рецептата. Зачуди се за подходящо име. Нищо не му дойде на ум.

Беше свършен.

Нямаше да го изберат в Постоянния комитет. Нямаше да заеме поста вицепремиер. Кариерата му в партията беше към своя край. Но всичко щеше да свърши до тук. Беше предприел необходимите мерки, за да прикрие участието си в заговора.

Нямаше никакви доказателства, които да го изобличат. Нито атаката над Борсата, нито проникването на брат му в комплекса в Мауа. Щеше да бъде порицан, щяха да го ударят през ръцете, вероятно щеше да прекара една година в изгнание на някое затънтено място, но това щеше да е всичко.

Лий се усмихна на себе си. Знаеше, че безопасността му е осигурена. Прекалено ценен беше за страната и колегите си, за които беше направил много пари.

Прави пари и забогатей.

Това беше китайският начин.

Лий изгаси лампите и напусна сградата.

Изненада се, като видя, че колата и шофьорът му го чакаха. В крайна сметка поне един служител му беше останал верен.

Качи се отзад и затвори вратата.

— Здравей, Магнус Лий.

Лий се стресна като видя стареца.

— Старейшина Чен. Каква изненада. — Погледна към предната седалка. Зад волана не беше неговият шофьор, а този на стареца. Магнус се изплаши. — На какво дължа тази чест? — попита той.

Едва тогава забеляза огромния пистолет в немощната ръка на старейшина Чен. Старецът поклати глава. От дулото изригна пламък. Изстрелът беше изключително силен. Лий усети остра болка в гърдите си.