Джефри Дивър: Часовникаря

— Команда, сила на звука, трета степен.

Компютърната система послушно намали звука на радиото.

— Не сме настроени много празнично, а? — отбеляза детективът.

Райм не отговори. Отново се втренчи в монитора.

— Здравей, Джаксън.

Селито се наведе и погали едно дългокосместото кученце, свито на кълбо в кашон за веществени доказателства с емблемата на Нюйоркското полицейско управление. То временно живееше тук, след като възрастната леля на Том бе починала след дълго боледуване. Хаванезът Джаксън бе част от наследството на младежа. Породата, родствена на болонките, произхожда от Куба. Джаксън щеше да живее при Райм, докато Том му намери нов дом.

— Имаме сериозен случай, Линк — каза Селито; понечи да свали палтото си, но бързо се отказа. — Божичко, кучешки студ е. Температурите сигурно са рекордно ниски за сезона, как мислиш?

— Не знам. Не следя много прогнозата.

На Райм му хрумна хубав встъпителен параграф за отвореното писмо до „Таймс“.

— Сериозен случай — повтори Селито.

Райм го погледна и вдигна въпросително едната си вежда.

— Две убийства, един и същи стил на извършване. Горе-долу.

— В този град стават много „сериозни“ убийства, Лон. С какво са по-особени тези?

Както често ставаше между два случая, Райм бе в кисело настроение — от всички престъпници, с които се беше сблъсквал, най-лошият бе скуката.

Селито обаче работеше с криминалиста от години и не обръщаше внимание на сприхавия му нрав:

— Обадиха ми се от Голямата сграда. Началството иска вие с Амелия да се заемете. Настояват.

— О, настояват, така ли?

— Обещах да не ти казвам. Нали не обичаш да ти настояват.

— Защо не разкажеш кое е „сериозното“, Лон? Или не ми е позволено да знам?

— Къде е Амелия?

— В Уестчестър по едно разследване. Скоро трябва да се появи.

Детективът вдигна ръката си в знак да изчака, телефонът му иззвъня. Обади се, послуша за няколко секунди, като кимаше и си записваше нещо в бележника. Затвори.

— Така, ето какво имаме. Престъпникът… миналата нощ той хваща…

— Той ли? — прекъсна го Райм.

— Е, добре, де, не сме сигурни за рода на извършителя.

— Пол.

— Какво?

— „Род“ е граматически термин. В някои езици съществителните имена са от мъжки или женски род. „Пол“ е биологично понятие, различават се мъжки и женски организми.

— Благодаря за лекцията. Информацията може да ми е полезна, ако някой ден реша да участвам в телевизионно състезание. Както и да е, гой хваща някакъв нещастник и го завлича на кея на корабната работилница при сметището покрай Хъдсън. Не знаем как го е направил, но принуждава жертвата да виси на ръце над реката и започва да кълца с нож ръцете ѝ. Жертвата е издържала за известно време, както изглежда — достатъчно дълго, та на кея да се събере цяло езеро кръв. След това е паднала.

— Труп?

— Още няма. Бреговата охрана и службата за бедствия и аварии претърсват реката.

— Спомена за две убийства.

— Да. Пет минути по-късно получихме друг сигнал. От една пресечка на „Седар“ близо до „Бродуей“. Извършителят е хванал друга жертва. Един униформен е намерил мъж, завързан с тиксо и проснат по гръб. Престъпникът е закачил парче от желязна релса — с тегло около трийсет килограма — на врата му. Жертвата е трябвало да я държи вдигната, за да не премаже гърлото ѝ.

— Трийсет кила? Добре, съдейки по силата, която се изисква за такова престъпление, полът на извършителя най-вероятно е мъжки.

Том донесе кафе и сладки. Селито, който постоянно се тюхкаше за наднорменото си тегло, се нахвърли най-напред върху една курабийка от многолистно тесто. През празници забравяше за диетата си. Отхапа половината, избърса устата си и продължи:

— И така, жертвата е държала релсата вдигната. Издържал е за известно време, ама това са трийсет килограма. Накрая я е изпуснал.

— Кой е жертвата?

— Казва се Тиодор Адамс. Живее близо до Батъри Парк. Снощи сестра му е подала сигнал за изчезването му. Трябвало да вечерят заедно, но не се появил на срещата. Това име е дала. От участъка са ѝ оставили съобщение.

Линкълн Райм по принцип не обичаше неконкретизираните описания, но в случая „сериозен“ бе подходящо.

Също и „интересен“.

— Защо казваш, че методът на извършване е един и същ?

— Извършителят е оставил свой белег и на двете местопрестъпления. Часовници.

— Такива, дето отмерват времето?

— Да. Първият е бил до локвата кръв на кея. Вторият — до главата на Адамс. Сякаш извършителят е искал жертвите да виждат часовниците. И вероятно да ги чуват.