Джефри Дивър - Часовникаря

Парадът за Деня на благодарността мина без произшествия и сега кипеше усилена подготовка за Коледа; улиците бяха пълни. Но над празничната тълпа като отражение в ярко украсена витрина сякаш още висеше образът на Кулите близнаци, които вече ги нямаше, на хората, които вече не бяха сред нас. И разбира се, големият въпрос: Какво ще последва?

Линкълн Райм имаше свое „преди и след“ и много добре разбираше какво означава това. Преди можеше да се движи и да работи, а след това — вече не. До един момент бе като всеки нормален човек, правеше оглед на местопрестъпление, а само след минути изгнилата греда счупи врата му и го остави парализиран за цял живот.

„Преди и след…“

Има моменти, които те променят завинаги.

Линкълн Райм обаче смяташе, че ако ги превърнеш в кумир, събитията те надвиват. И злодеите излизат по-силни.

Такива мисли му минаваха сега през този вторник, в ранната утрин, докато говорителката на Националното радио с монотонен глас обявяваше заплануваните за след два дни парад, тържествена церемония и среща на висши държавни служители и военни. По-логично беше тези мероприятия да се проведат в столицата, но в знак на солидарност към нюйоркчани участници и зрители (а също и демонстранти) щяха да изпълнят улиците на града, усложнявайки значително живота на местната полиция. Положението в спорта бе подобно: плейофите, които традиционно се провеждаха в Ню Джърси, сега се организираха в „Медисън Скуеър Гардън“ — като един вид демонстрация на патриотизъм. Райм иронично се запита дали тази година и бостънският маратон няма да се проведе в Ню Йорк.

„Преди и след…“

Райм смяташе, че не се е променил много в голямото След. Физическото му състояние беше друго, разбира се — хоризонтът му, така да се каже — но в общи линии той си оставаше същия като Преди: полицай и учен, нетърпелив, темпераментен (е, добре, де, понякога дори сприхав), упорит и нетърпящ посредственост и мързел. Не използваше положението си на инвалид, не хленчеше, не парадираше с безпомощното си състояние (макар че тежко и горко на всеки собственик, чиято сграда не отговаряше на изискванията по Закона за защита на хората с увреждания, ако Райм трябваше да извършва оглед там).

Чу репортаж, че някои жители на града били склонни към самосъжаление и това го подразни.

— Искам да напиша писмо — обяви той пред Том.

Стройният млад болногледач — с черни панталони, бяла риза и дебел пуловер (старата къща на Райм в Сентрал Парк имаше лоша отоплителна система и неефективна изолация) — вдигна поглед от коледната украса, която тъкмо подготвяше. Райм хареса иронията във вече разопакования подарък под малката елха върху масата — кутия с пелени за възрастни.

— Какво писмо? — осведоми се Том.

Райм обясни теорията си, че е по-патриотично да вършиш работата си, сякаш нищо не се е случило.

— Ще им дам да се разберат — заяви. — Ще го изпратя до „Таймс“.

— Щом си си наумил… — измърмори болногледачът (обичаше да казва, че най-подходящото название за човек, който работи за Линкълн Райм, е „светец“).

— Ще го направя — твърдо заяви Райм.

— Хубаво… Обаче знаеш ли какво?

Райм вдигна вежди. Криминалистът умееше да използва всички изразни средства на онази част от тялото си, която все още можеше да движи — раменете, лицето и главата.

— Повечето хора, които се заканват , че ще напишат писмо, само си приказват. Онези, които наистина са решили да напишат нещо, просто сядат и го правят. Не приказват. Забелязал ли си тази зависимост?

— Благодаря за вълнуващата лекция по психология, Том. Знаеш, че нищо не може да ме спре.

— Хубаво — повтори болногледачът.

С помощта на реагиращото на допир контролно табло на инвалидната си количка Райм се приближи до един от шестте големи плоскоекранни монитора в стаята.

— Команда — нареди на гласоразпознаващата система чрез микрофона, прикрепен към количката. — Текстова програма.

Програмата за текстообработка послушно се отвори на екрана.

— Команда, пиши. „Дами и господа.“ Команда, двоеточие. Команда, нов ред. Команда, пиши. „Вниманието ми бе привлечено…“

Някой позвъни на входната врата и Том излезе да отвори.

Райм бе затворил очи и обмисляше речта си към света, когато гласът на неканения гост прекъсна мислите му:

— Здрасти, Линк. Весела Коледа.

— Хъм, подобно — сърдито измърмори Райм.

Лон Селито — с доста излишни килограми и винаги намачкан — влезе в стаята. Дебелият детектив трябваше да внимава — през викторианската епоха помещението навярно бе изпълнявало ролята на салон или приемна, но сега беше претъпкано с научна апаратура: оптичен и електронен микроскоп, апарат за газова хроматография, колби и епруветки, пипети, петрѝеви панички, центрофуги, химикали, книги, списания, компютри; подът бе оплетен с дебели кабели. (Когато Райм започна да работи като консултант по криминалистика за полицията, бушоните често изгаряха от мощната апаратура. Електрическият ток, който сега изразходваше, вероятно надвишаваше консумацията на целия квартал.)