Джефри Дивър - Часовникаря

— Ясно. Е, не обърнах внимание. Следващия път ще засека с хронометър.

— Момичето? Утре?

Дънкан кимна:

— По-точно по-късно днес.

Бе минало полунощ. С Джералд Дънкан човек трябваше да бъде точен, особено по отношение на времето.

— Да, така е.

Убиецът караше по сложен маршрут, бавно се приближаваше към временната им квартира в район Челси на Манхатън, близо до река Хъдсън. Улиците бяха пусти, температурата бе около минус десет и като прилив, предизвикан от ярката луна пред тях, вятърът духаше равномерно по тесните улици.

Умния Винсънт бе изместен от Гладния Винсънт, който с копнеж си мислеше за Джоан, следващата жертва.

„По-късно днес…“

Дънкан спря и изгаси двигателя. Слязоха. Повървяха половин пресечка. Изведнъж Дънкан спря и се взря в сянката си, очертана върху заледения тротоар под светлината на бялата луна. Вятърът свиреше. Убиецът каза:

— Хрумна ми още един отговор. Колко време е минало, докато умрат?

Винсънт леко потрепери, и не само от студ.

— От тяхна гледна точка — цяла вечност.

7.01 ч.

„Какво е това?“

Едрият мъжага отпи глътка кафе, присви очи и се загледа към края на кея в ярката студена утрин. Той пазеше ремонтната работилница на река Хъдсън северно от Гринич Вилидж, точно до товарителниците на шлепове.

Един шлеп с повреден дизелов двигател трябваше да акостира след четирийсет минути, но за момента кеят беше пуст и пазачът седеше на топло в бараката, с крака върху бюрото и чаша кафе в ръка. Избърса кондензиралата влага от прозореца и пак се загледа към кея.

Какво е това?

Откъм страната на Джърси на кея бе оставена малка черна кутия. При затварянето на пристанището в шест часа предишния ден я нямаше, а след това не бяха минавали плавателни съдове. Който я е оставил, трябваше да е дошъл от сушата. Районът бе ограден с бодлива тел, за да не влизат външни лица, но от липсващите инструменти и варели за боклук (представете си!) пазачът знаеше, че ако някой иска, винаги може да проникне.

Защо обаче ще оставят нещо?

Постоя загледан в предмета. Навън бе студено, духаше. Кафето беше отлично… След кратко замисляне все пак реши да провери. Облече дебелото си сиво яке, сложи си ръкавици и шапка, отпи последната глътка кафе и смело излезе в секващия дъха студ.

Бавно закрачи по кея срещу свирепия вятър, без да отмества сълзящите си очи от черната кутия.

Какво, по дяволите, е това? Предметът бе правоъгълен, висок около педя и издигащото се ниско над хоризонта слънце се отразяваше в нещо отпред. Блясъкът го заслепяваше. Разпенените води на Хъдсън около подпорите на кея сякаш шепнеха.

На три-четири метра от кутията пазачът спря, най-после осъзна какво е това.

Часовник. Старовремски, с прозорче в горната част на циферблата, от което се показваше пълната луна, изобразена като човешко лице. Изглеждаше скъп. Пазачът погледна ръчния си часовник и установи, че и този на кея работи; беше точен. Кой ще оставя такъв хубав предмет тук? „Е, хубаво — помисли си, — някой ми е направил подарък.“

Когато пристъпи да го вземе, пазачът се подхлъзна и за момент го обхвана паника, че ще падне (тук нямаше парапет) в ледените води на пет метра отдолу. За щастие се тръсна на задните си части насред замръзналата локва, която не беше видял; причерня му.

Присви очи от болка и тежко се надигна. Погледна надолу и осъзна, че не е обикновен лед. Беше червеникавокафяв.

— Боже мой!

Замръзналата локва около часовника беше от кръв. Пазачът се наведе и с още по-голям ужас забеляза как се е озовала кръвта там. На ръба на кея имаше резки като от кървави нокти, сякаш някой с нарязани пръсти или китки отчаяно се е държал за дъските, висейки над разпенените води.

Той се приближи до ръба и погледна надолу. Във водата, разбира се, нямаше никого. Ако предположението му беше вярно, замръзналата кръв означаваше, че нещастието се е случило преди доста време, и ако никой не е се притекъл на помощ на пострадалия, тялото сигурно вече бе отнесено на половината път до Либърти Айлънд.

Пазачът непохватно измъкна мобилния си телефон, отдръпна се назад и свали със зъби едната си ръкавица. Хвърли последен поглед на часовника и забързано закрачи към бараката, като трескаво набираше 911 с дебелите си, изтръпнали пръсти.

Преди и след.

Градът беше друг — след онази септемврийска сутрин, след взривовете, след като небостъргачите изчезнаха в огромни стълбове дим.

Не можеше да се отрече. Колкото искаш можеше да си говориш за издръжливостта, за силния дух, за куража на нюйоркчани и това беше вярно. Но хората още спираха тревожно, когато някой самолет заходеше за кацане на „Ла Гуардия“ и се спуснеше малко по-ниско от обичайното, отдалеч заобикаляха някой изоставен на тротоара плик и не се изненадваха, когато видеха войници или полицаи с черни униформи и големи черни автомати.