Робин Кук - Чуждо тяло

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита го единият от официално облечените мъже с очарователна усмивка.

Нареш остана впечатлен. Мъжът и колегата му вършеха всичко с усърдие, което предполагаше, че те наистина обичат работата си — нещо, с което Нареш се сблъскваше рядко в необятната индийска сфера на услугите, с която ежедневно си имаше работа.

Нареш извади полицейската си карта, стараейки се да не бие на очи.

— Интересува ме една от гостенките на хотела. Нищо сериозно, просто формалност. Единственото, което ни вълнува, е нейната безопасност.

— Как можем да ви помогнем, инспекторе? — попита единият консиерж, понижавайки глас. Името му беше Сумит.

Вторият също беше видял полицейската карта на Нареш, и след като приключи работата си с един от гостите, се наведе към тях, за да се включи в разговора. Казваше се Лакши.

— Някой от вас познава ли една млада американка, гостенка на хотела, на име Дженифър Ернандес?

— О, да! — каза Лакши. — Една от най-приятните, най-привлекателни гостенки, смея да добавя. Досега е идвала само за да поиска карта на града. Аз я обслужих.

— Държи се много приятелски — добави Сумит. — Когато минава покрай нас, винаги се усмихва.

— Виждали ли сте я днес?

— Да — каза Сумит. — Напусна хотела преди около четирийсет минути. Ти беше отишъл някъде — каза той на Лакши в отговор на въпросителното изражение на лицето му.

Нареш въздъхна.

— Колко жалко. Сама ли беше, или с някого?

— Беше сама, но не знам дали отвън не я е чакал някой.

— Как беше облечена?

— Обикновено: с памучна блузка и дънки.

Нареш кимна, премисляйки възможностите си.

— Изчакайте да попитам портиерите. Може да си я спомнят. — Сумит излезе иззад гишето и забърза към изхода.

— Държи се така, сякаш му е приятно — рече Нареш, наблюдавайки консиержа през стъклото на врата.

— Винаги — отвърна Лакши. — Да не би младата дама да е направила нещо нередно?

— Нямам право да ви кажа.

Лакши кимна, леко смутен от проявата си на любопитство.

Те наблюдаваха как Сумит и единият от сикхите разговарят, ръкомахайки. След това Сумит влезе вътре.

— Изглежда е отишла до хотел „Империал“, ако говорим за същата жена, а аз съм сигурен, че става въпрос за нея.

Двама британци на средна възраст се приближиха до гишето. Нареш отстъпи встрани. Докато англичаните разпитваха за подходящ ресторант в старата част на Делхи, Нареш обмисляше следващите си действия. Първоначално смяташе да отиде до „Империал“, но след това размисли, осъзнавайки, че е минал близо час, откакто обектът му беше излязъл. Можеше да я изпусне, особено след като никой не беше сигурен, че това е била тя. В крайна сметка реши да остане в „Амал“ с надеждата, че не е излязла за целия ден и скоро ще се върне. Тук поне имаше кой да я разпознае.

— Благодаря ви за помощта — усмихна се англичанката, след като Сумит й подаде листче с резервация за обяд. Щом тя и съпругът й се отдалечиха, Нареш се върна на предишното си място до бюрото.

— Ето какво — каза той. — Ще седна тук, във фоайето. Ако госпожица Дженифър влезе, ще ви помоля да ми направите знак.

— С удоволствие, инспекторе — кимна Сумит.

Лакши също кимна утвърдително.

Дженифър гледаше Рита Лукас, която седеше срещу нея, впечатлена от самообладанието й. Беше слаба, бледа жена, пълна противоположност на съпруга си. Проявяваше някакво срамежливо, отчаяно неподчинение пред лицето на трагедията, която я бе сполетяла.

— Той беше добър човек — каза тя. — Макар да не можеше да контролира апетита си. Опитваше се, трябва да му го призная, но не можеше, въпреки че се срамуваше от вида си.

Дженифър кимна. Явно беше, че жената има нужда от човек, пред когото да сподели. Всъщност, налагаше се впечатлението, че тъкмо Рита е била засрамената и тя го е подтикнала към операцията на стомаха, довела до смъртта му.

По-рано Рита й беше признала, че от болницата се опитали да я притиснат да вземе решение по въпроса за тялото. В началото просто й предложили да го кремират или балсамират, но след това ставали все по-настойчиви. И ако не била разговаряла първо с Дженифър, сигурно щеше да се предаде и да им позволи да го кремират.

— Всъщност онова, което ми повлия най-силно, беше неспособността им да ми обяснят причината за смъртта — каза тя. — Първо говореха за най-обикновен сърдечен удар, после за сърдечен удар и инсулт, а най-накрая за сърдечен удар, предизвикал инсулт. Изглежда не бяха наясно какво точно е станало. Когато предложих да му направят аутопсия, те направо откачиха; е, поне асистентът по случая се вбеси. Хирургът не изглеждаше особено обезпокоен.