Робин Кук - Чуждо тяло

15 октомври 2007 г.

Понеделник, 19:00 часа

Делхи, Индия

Само дългогодишни жители на Делхи, развили неимоверна чувствителност към промени в градския трафик, биха могли да кажат, че часът пик е достигнал връхната си точка и сега клони надолу. За измъченото, нетренирано ухо какофонията от клаксони, сирени и скърцане продължаваше да е все тъй непоносима дори и по това време на деня. Блъсканицата не изглеждаше да намалява. Имаше ярко боядисани камиони; автобуси с толкова много висящи извън вратите и по покрива пътници, колкото и вътре; всевъзможни коли — от стари неповратливи мерцедеси до миниатюрни марути; навалица от бяло-жълти таксита; авторикши; различни мотоциклети и мотопеди, много от тях превозващи цели семейства; и цели рояци черни стари велосипеди. Хиляди пешеходци се движеха се на зигзаг из едва пъплещия трафик, докато ордите от мръсни деца, облечени в дрипи, протягаха ръце в отворените прозорци с надеждата да получат по някоя монета. Крави, кучета и глутници от диви маймуни бродеха по улиците. А над всичко се стелеше задушаваща пелена от прах, смог и всеобхватна омара.

За Басант Чандра това бе поредното разочароващо вечерно пътуване в града, в който бе живял през всичките си четиридесет и седем години. С повече от четиринадесет милиона население, човек трябваше да се помири с подобен трафик и Басант, като всички останали, се бе научил да се справя. Точно тази вечер бе дори много по-толерантен, отколкото обикновено, тъй като бе отпочинал и доволен от посещението при любимото си момиче на повикване, Каумуди.

Като цяло Басант беше мързелив, вечно сърдит и сприхав човек, който се чувстваше измамен в този живот. Израснал в Кшатриа, семейство от висшата каста, той смяташе, че родителите му са го оженили неизгодно за жена от Вайшия, макар баща му да стана шеф във фармацевтичната фирма на сват си като част от споразумението, докато той самият се превърна в мениджър по продажбите, изоставяйки предишната си служба на продавач на камиони „Тата“. Последният удар по самочувствието на Басант дойде с раждането на децата му, пет момичета, в момента на възраст двайсет и две, шестнайсет, дванайсет, девет и шест. Имаше и едно момче, но жена му го пометна в петия месец, за което той открито я обвиняваше. Според него тя го бе сторила целенасочено, работейки без отдих като лекарка по вътрешни болести в една обществена болница. Той си спомняше деня, сякаш беше вчера. Имаше чувството, че може да я убие.

Обзет от подобни мисли, той удари отчаяно по волана, докато влизаше в запазеното място на паркинга срещу къщата на родителите си, където той и семейството му живееха. Беше мръсна триетажна бетонна сграда, боядисана в неизвестен момент в миналото. Покривът беше плосък, а рамките на прозорците — метални. На първия етаж се намираше малък кабинет, където жена му, Мийта, от време на време преглеждаше няколкото си частни пациента. Останалата част от първия етаж заемаха възрастните му родители. Басант и семейството му живееха на втория етаж, а по-малкият му брат, Тапасбрати, и семейството му бяха на третия.

Докато критично оглеждаше къщата, която далеч не беше онази, в която бе очаквал да живее на този етап от живота си, той видя, че зад него спря някаква кола, блокирайки изхода му. Басант хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и присви очи на светлината на фаровете. Единственото, което успя да различи на мътния блясък, беше емблемата на мерцедес.

— Какво е това, по дяволите? — ядоса се той. По принцип никой нямаше право да паркира зад него.

Той отвори вратата и се измъкна от купето с намерението да отиде до шофьора на мерцедеса и да му каже какво мисли по въпроса. Но не се наложи. Шофьорът и двамата му пътници вече бяха слезли и се приближаваха заплашително.

— Басант Чандра? — попита онзи, който вървеше най-отпред. Не беше едър, но излъчваше безспорна аура на властна злост с тъмното си лице, щръкнала коса и рокерското кожено яке, опънато над тясната му бяла тениска, разкриваща силно, атлетично тяло. Шофьорът изглеждаше не по-малко заплашителен. Беше огромен.