Робин Кук - Чуждо тяло

Макар да не се бе замисляла за това на какво ще бъде принудена да стане свидетел, след като инжектира парализиращото лекарство, тя бе ужасена от онова, което видя. Противно на мирната кончина от кинофилмите, каквато предполагаше, че ще последва, и за каквато бе намекнал Кал, това тук бе нещо съвсем различно. Само за секунди тялото на госпожа Ернандес реагира на огромната доза суксаметониум с рязко набъбване на мускулите. Започна се с лицевите, които изкривиха лицето гротескно. Очите се замъглиха от ужас. Тя се пресегна в напразен опит да достигне Вийна, с надеждата да получи помощ. Ръката й започна да се гърчи в неконтролируеми конвулсии. А после дойде внезапната пурпурна сянка, която се разпростря по лицето й, както тъмнината върху луната по време на лунно затъмнение. Неспособна да диша, вече изгубила съзнание, госпожа Ернандес бързо се задуши и разви цианоза.

Ужасена от стореното, обзета от желание единствено да избяга, Вийна беше принудена от чувството си за вина да остане като закована на мястото си и да изгледа мъчителната смърт на пациентката си. За късмет и на двете всичко свърши бързо и очите на госпожа Ернандес се вторачиха сляпо към вечността.

— Какво направих? — прошепна Вийна. — Защо й трябваше да се събужда?

Най-накрая, освободила се от психологически предизвиканата парализа, Вийна се обърна и излетя от стаята. Без дори да помисли за последствията, тя се затича през коридора, отчитайки мимоходом, че сестринският пункт все още е празен. През деня там винаги оставаше поне един дежурен, но не и през нощта.

В асансьора Вийна смътно осъзна, че е сама. Продължаваше да вижда ужасеното, сгърчено лице на госпожа Ернандес. Във фоайето на болницата имаше хора, дори няколко пациенти с близките си, но никой не спря поглед върху нея. Тя знаеше какво трябва да направи — да избяга по-далеч от болницата, колкото се може по-бързо.

Портиерите отвън отвориха стъклената врата, когато я видяха да се приближава. Поздравиха я, докато бързо излизаше, но не получиха отговор. Първоначално беше планирала да излезе през служебния вход, но сега й се стори, че няма никакво значение. Изобщо не я интересуваше дали някой ще я види, или не.

На улицата направи знак на една от жълто-зелените авторикши, които не бяха нищо повече от покрити детски велосипеди с три колела и седалка отзад. Даде адреса на къщата в помпозния квартал Чанакиапури и се качи. Шофьорът потегли внезапно, сякаш са на състезание, надувайки клаксона накъсано, въпреки че нямаше никаква нужда. Тъй като трафикът беше значително намалял, те набраха добра скорост, особено когато достигнаха района на Чанакиапури. По време на пътуването Вийна гледаше право напред и се опитваше да не мисли, но въпреки това не можеше да изхвърли от ума си сгърченото лице на госпожа Ернандес.

Когато стигнаха до къщата, Вийна не можа да убеди шофьора да влезе в алеята, за да я откара до навеса пред главния вход. Не вярвал тя да живее там и не искал да си има неприятности с полицията. Тъй като подобни епизоди с авторикши се бяха случвали два пъти за близо месец, откакто живееше тук, Вийна не се опита да спори. Плати на човека и се забърза към ограденото имение. Когато достигна предната врата, тя не тръгна към стаята, която деляха със Самира, а се отби в библиотеката, с надеждата да завари Кал. Но понеже не го намери, реши да го потърси в официалната всекидневна, където „Международни медицински сестри“ бяха сложили голям телевизор с плосък екран. Там завари Кал и Даръл, погълнати от повторението на мач по американски футбол отпреди няколко дни. Всеки от тях се беше излегнал на един от официалните дивани с бутилка бира „Кингсфишър“ в ръка.

— О! — възкликна Кал, зървайки Вийна и побърза да свали краката си от облегалката на дивана. — Толкова бързо! Готово ли е?

Вийна не отговори. С мрачно изражение тя само му направи знак да я последва и тръгна обратно към библиотеката.

— Какво става? — попита той. Едва сега му хрумна, че нещо тотално се е объркало. Вгледа се в нея по-внимателно. За него, както и за повечето хора, Вийна беше изключително красива комбинация от остри арийски и меки индуски черти, с екзотични по форма синьо-зелени очи, по-черна от нощта коса и златисто-бронзова кожа. Обикновено тя изглеждаше напълно спокойна. Но не и сега. Сочните й тъмни устни бяха стиснати и пребледнели. Кал не можеше да определи дали това изразява гняв, решителност, или е някаква комбинация от двете. — Готово ли е? — повтори въпроса си той.