Робин Кук - Чуждо тяло

Вийна все така не се обаждаше, нито пък забавяше темпото. След като се съблече, тя възседна Кал и го насочи вътре в себе си. След това започна да се полюлява ритмично, подпряла ръце на раменете му.

Кал вдигна очи към нейните. Тя продължаваше да го гледа със същата решителност. Ако усещането не беше толкова приятно, би могъл да си помисли, че го наказва за преживяването си в болницата тази вечер. Без да я изчака да свърши, Кал неволно изгуби контрол и достигна до кулминацията. И тъй като тя не спираше, му се наложи да я помоли да го направи.

— Трябва да ме оставиш да си почина — каза той.

Тя реагира незабавно, изправи се веднага и без никакво колебание започна да се облича. Изражението на лицето й си оставаше същото.

Все още дезориентиран от физическото удоволствие след акта на съвкупление, Кал я гледаше и се объркваше все повече и повече. Изправи се.

— Какво правиш?

— Очевидно се обличам — обади се тя за пръв път, откакто беше предприела агресивната си сексуална атака. Тонът й беше предизвикателен — сякаш смяташе въпроса на Кал за идиотски.

— Тръгваш ли си?

— Да — отговори Вийна, докато закопчаваше сутиена си.

Кал я гледаше как вдига дрехите си.

— Хубаво ли ти беше? — попита той. Явно не беше изпитала оргазъм. Беше действала толкова механично, че Кал я оприличи на моторизиран манекен.

— Защо, трябваше ли?

— Да, разбира се — каза Кал, малко огорчен, но и объркан. — Защо не останеш? Трябва да вкарам в архива историята с госпожа Ернандес, но после можем поговорим за преживяването ти в болницата тази вечер. Чувствам, че имаш нужда от това.

— Как ще поговорим?

— Ами ще обсъдим подробностите.

— Подробностите са, че тя се събуди, благодари ми и не си отиде тихо и спокойно.

— Сигурен съм, че не е било само това.

— Трябва да тръгвам — натърти Вийна. Тя се огледа, за да се увери, че си е взела всичко, и тръгна към вратата.

— Чакай! Защо се люби с мен тази вечер и защо го направи по този начин?

— Как съм го направила?

— Ами, агресивно. Това е най-добрият начин, по който може да бъде описано.

— Исках поне веднъж в живота си да докажа, че баща ми греши.

— Какво имаш предвид? — попита Кал с кратък, циничен смях. Започваше да се чувства абсолютно използван, макар и да му е било приятно физически.

— Баща ми винаги ми е казвал, че никой мъж няма да ме пожелае, ако знае моята тайна. Ти знаеш тайната ми, и въпреки това искаш да правиш любов с мен. Баща ми греши.

„О, за бога!“ — помисли си Кал с раздразнение, но не го изрече. Вместо това произнесе с изкуствена усмивка:

— Чудесно, сега вече знаеш. Довиждане.

Той се изправи и започна да се облича. Знаеше, че Вийна го наблюдава, но избягваше погледа й. След малко тя си излезе.

Кал изръси няколко ругатни, докато обличаше останалата част от дрехите си. За своите трийсет и две години той още не беше имал сериозни романтични увлечения, и преживявания като това само го караха да пита дали изобщо иска да се обвързва сериозно. Жените наистина бяха загадъчни и дори луди според него.

С флашката в ръка той напусна библиотеката и потърси Сантана Рамос, тяхната психоложка и медиен гуру. Макар да имаше значителен опит с медиите, защото заедно с Петра Дандероф беше ръководил отдела за връзки с обществеността на болничната корпорация „Най-добрите грижи“, преди да постъпи в „Международни медицински сестри“, Кал нямаше връзки в медийните кръгове, за разлика от Сантана. Тя беше работила в CNN почти пет години.

Той я откри да чете в стаята си едно от любимите си списания по психология, и без да се впуска в неприятните подробности, които беше споделила Вийна, й каза, че са се погрижили за първия пациент. Предаде й флашката с историята на болестта на пациентката. Не спомена нито дума за сексуалната агресия, на която беше подложен.

— Обади се на приятелите си в CNN — каза Кал. — Там е около десет сутринта. Дай им историята, раздуй я като голяма сензация, кажи им, че индийското правителство се опитва да потулва подобни истории. Подхвърли им, че ще има още, защото сега текат разследвания, и ги накарай да го излъчат колкото се може по-бързо.

— Идеално. — Саманта взе флашката. — Мисля, че наистина ще свърши работа — каза тя, изправяйки се.

— И аз — отвърна той. — Захващай се с него.

— Смятай, че съм го направила.

Убеден, че тя ще си удържи на думата, Кал потупа Сантана окуражително по рамото. След като излезе от стаята й, той се насочи към официалната дневна с твърдото намерение да се върне към мача от Националната футболна лига, който гледаха заедно с Даръл. Но докато крачеше, мислите му се върнаха към обезпокоителния епизод с Вийна. Въпреки че тя беше най-добрият им служител, той се запита дали да не обсъди с останалите явната й емоционална нестабилност. Единственото, което го възпираше, беше опасението му, че Петра, която беше против всякакъв флирт между Кал или Даръл и някоя от сестрите, щеше да злорадства и да го изтезава с непрестанното „Казвах ли ти аз“. Отгоре на всичко му беше неудобно, че е бил използван така очевидно. Внезапно Кал се спря. Припомни си последния коментар на Вийна, че „иска поне веднъж в живота си да докаже, че баща й е грешал“.