Робин Кук - Чуждо тяло

Защо „поне веднъж“? — запита се Кал. Той вдигна пръст към устата си и разсеяно се замисли.

— О, господи! — възкликна той внезапно. Обърна гръб на официалната всекидневна и хукна към крилото за гости, където бяха настанени медицинските сестри. Когато стигна до стаята на Вийна и Самира, заблъска по вратата, крещейки името на Вийна. След като не получи отговор, опита да отвори вратата с надеждата, че страховете му ще се окажат неоснователни. За жалост не беше така. Завари Вийна да лежи спокойно на леглото си със затворени очи. В ръката си стискаше празна пластмасова опаковка от золпидем.

Той я сграбчи за раменете и грубо я повдигна. Главата й увисна, но очите й се отвориха с големи усилия.

— Божичко, Вийна! — извика Кал. — Защо? Защо го направи?

Знаеше много добре, че ако тя сега умреше, с цялото начинание, така грижливо подготвено от него, щеше да е свършено.

— Това е справедливо — промърмори Вийна. — Живот за живот.

Тя се опита да се отпусне обратно и Кал я пусна върху леглото. Измъкна мобилния си телефон и бързо набра Даръл. Когато Даръл се обади и промърмори, че му пречи да гледа мача, Кал му изрева да млъкне и да извика линейка колкото се може по-бързо, защото Вийна е взела свръхдоза и трябва да й се направи промивка.

После захвърли телефона до леглото и издърпа отпуснатото тяло на Вийна до ръба, така че главата й да увисне надолу, и бръкна с пръст в гърлото й, за да я накара да повърне. Не беше никак приятно. Хубавата част беше, че върху съсипания килим се поръсиха повече от дузина непокътнати таблетки золпидем, както и няколко раздробени. Лошата част беше, че и той самият повърна.

15 октомври 2007 г.

Понеделник, 7:35 сутринта

Лос Анджелис, САЩ

(Едновременно с опитите да бъде накарана Вийна да повърне)

В Лос Анджелис беше прекрасен ден. Горещината, смогът и пушекът от неизбежните за късното лято горски пожари най-накрая бяха изтласкани към вътрешността на континента и бяха заменени за пръв път от много месеци от чист въздух. Докато пътуваше към медицинския център на Калифорнийския университет, Дженифър Ернандес не само можеше да види близката планина Санта Моника, но дори успя да зърне отдалечения хребет на Сан Гейбриъл, красиво озарен от изгряващото слънце.

Чувстваше се великолепно в тази свежа утрин и то не само заради времето. Днес беше първият ден от стажа й в общата хирургия. Дженифър беше студентка четвърти курс по медицина в Калифорнийския университет. Трета поред година участваше в програма по хирургия и беше решила да я избере за своя специалност, но все още смяташе, че не е участвала в достатъчно операции, за да е уверена в решението си. Макар напоследък все повече жени да специализираха хирургия, те все още бяха малцинство. Общата хирургия отнемаше изключително много време, особено за жена, която си бе поставила за цел да има кариера и семейство, а Дженифър вече се замисляше за семейство. След като реши, че се нуждае от повече практика, тя записа хирургията като един от предметите в четвъртата й, последна година в университета. Към положителните й страни, освен острия ум спадаха и сръчните ръце — и двете качества се ценяха изключително много в хирургията. От опита си през трите години в университета тя вече знаеше, че хирургията съчетава в себе си предизвикателство и вълнение.

В първия ден от студентите по медицина се очакваше да облекат престилките си и в осем сутринта да се срещнат с наставниците си в приемната на хирургическото отделение. Както винаги, Дженифър беше подранила. Въпреки че беше едва седем и трийсет и пет, тя вече седеше в приемната, прелиствайки разсеяно някакъв стар брой на списание „Тайм“. В същото време надаваше по някое ухо към емисията на CNN по телевизията и наблюдаваше непрекъснатия поток от влизащи и излизащи лекари, медицински сестри и санитари. Работният ден беше в разгара си. Понеделниците винаги бяха много натоварени, а от графика на таблото ставаше ясно, че всичките двайсет и три операционни зали са вече заети.

Дженифър отпи от кафето си. Притеснението, че може да е закъсняла, постепенно отшумяваше и тя се замисли дали ще бъде приета в престижната програма за обучение на хирурзи в Калифорнийския университет, ако реши, че иска да специализира точно това. А най-вълнуващите новини бяха, че през започващата година цялата университетска болница щеше да се прехвърли в новата сграда „Роналд Рейгън“ от другата страна на улицата, където операционните щяха да разполагат с най-модерното и най-качествено оборудване. Дженифър беше сред най-добрите в курса си и бе сигурна, че ако кандидатства за програмата, ще има много добри шансове да бъде приета. Макар че не би избрала да остане в Лос Анджелис. Дженифър беше родена в Ню Йорк и бе дошла на запад, за да се възползва от четиригодишната стипендия, учредена от един признателен и богат мексиканец, излекуван от рак в медицинския център на Калифорнийския университет. Стипендията беше предназначена за обещаващи млади жени от латинската раса, които не можеха да си позволят обучение в университета. Тъй като Дженифър отговаряше и на трите условия, тя кандидатства и спечели. И това доведе до неочакваното й преместване в Калифорния. Но сега, когато на ученето му се виждаше краят, тя искаше да се прибере у дома, на изток. Обичаше Голямата ябълка и мислеше за себе си като за нюйоркчанка. Там беше преминало детството й, колкото и трудно да беше то.