Робин Кук - Чуждо тяло

Дженифър го напусна последна, и това се случи чак когато се премести да учи медицина. Баба й не само ги беше приютила при себе си, но ги и отгледа, докато работеше като бавачка на деца и като чистачка. Когато поотраснаха, Дженифър и братята й помагаха доколкото могат, работейки след училище, но Мария бе основният финансов стълб в семейството.

Що се отнася до баща им, доколкото Дженифър си спомняше, той не правеше нищо. Твърдеше, че стара травма на гърба, още преди раждането на Дженифър, го е направила инвалид и не може да работи. Преди смъртта си само майка им, Мариана, носеше пари вкъщи, работейки като закупчик за „Блумингдейлс“. Сега, когато Дженифър беше към края на медицинското си обучение и поназнайваше нещо за психосоматичните болести и симулации, имаше още по-добри причини да се съмнява в предполагаемата инвалидност на баща си и да го презира още повече.

Креслото, в което седеше, беше ниско, с високи облегалки и тя трябваше да напрегне мускулите си, за да се изправи. Не можеше просто да си седи там, когато стомахът й се свива от тревога. Освен това знаеше, че дори и най-малкото съмнение, че в новините е ставало въпрос за баба й, щеше да разстрои концентрацията й при срещата с нейния наставник. Трябваше да провери със сигурност, което означаваше, че трябва да направи нещо, което ужасно мразеше — да се обади на омразния си мързелив баща.

Почти не беше разговаряла с него, откакто беше навършила девет — предпочиташе да се преструва, че той не съществува, което бе доста трудно, тъй като живееха заедно в толкова ограничено пространство. Затова и преместването й в Лос Анджелис й донесе огромно облекчение — вече не се налагаше да говори с него. Що се отнася до посещенията й в Ню Йорк, тя не се беше прибирала вкъщи от четири години. Отчасти заради баща си, отчасти заради пътните разходи. Вместо това канеше на всеки шест месеца баба си да посети западното крайбрежие. Мария ужасно го харесваше. Беше казала на Дженифър, че пътуванията й до Калифорния са най-вълнуващото нещо, което е правила през живота си.

Дженифър отиде в женската съблекалня, разкопча безопасната игла, на която висеше ключът от гардеробчето й, отвори го и извади мобилния си телефон. След като се разходи из съблекалнята в търсене на достатъчно силен сигнал, най-накрая намери подходящото място. Набра номера на баба си и докато чакаше да се свърже, стисна зъби в очакване да чуе гласа на баща си. Тъй като в Лос Анджелис беше седем и четирийсет и пет, в Ню Йорк трябваше да е десет и четирийсет и пет, тъкмо времето, в което Хуан обикновено се връщаше от отвъдното.

— Я виж ти, надутата ми щерка — изсумтя Хуан, след обичайното „здравей“. — По какъв повод ми се обажда високомерната бъдеща докторка?

Дженифър игнорира провокацията.

— Става въпрос за баба. — Беше решила твърдо да се придържа към тази тема и да не позволява да бъде въвлечена в странични разговори.

— Какво за баба ти?

— Къде е?

— Защо питаш?

— Просто ми кажи къде е.

— В Индия. Най-сетне реши да си подмени ставата. Нали знаеш колко е твърдоглава. От две години я увещавам да го направи, защото това наистина започва да пречи на работата й.

— Говорил ли си с лекаря й, или с болницата?

— Не. Трябва ли?

— Предполагам, че те имат твоя телефон.

— Естествено.

— Защо не я придружи? — Сърцето я заболя при мисълта, че баба й е отишла чак в Индия и се е подложила на операция съвсем сама, при положение че единственото по-отдалечено пътуване, което беше правила, бяха посещенията й при Дженифър в Калифорния.

— Не бих могъл с моя гръб.

— Как успяхте да уредите операцията? — попита Дженифър. Искаше й се да прекъсне разговора. Фактът, че никой не се беше обадил на Хуан, беше окуражаващ.

— Чрез една компания в Чикаго, казва се „Задгранично лечение“.

— Имаш ли номера им под ръка?

— Да, само секунда. — Дженифър чу как слушалката тракна върху малката масичка. Представи си я до вратата на апартамента, в онази част, където би трябвало да се намира масата за хранене, но където в момента стоеше леглото на Хуан. След минута баща й се върна и й продиктува един чикагски номер. Щом го записа, тя затвори. Нямаше желание за лицемерни разговори, дори не се сбогува. Набра номера на „Задгранично лечение“ и след като обясни на оператора коя е и за какво се обажда, беше прехвърлена към някаква личност на име Мишел, която ръководеше отдел „Пациенти“. Жената отговори с дълбок глас с лек южняшки акцент. След като Дженифър повтори историята си, беше помолена да изчака. Известно време в слушалката се чуваше характерният звук от потракване върху компютърна клавиатура, докато Мишел изкарваше на екрана досието на Мария Ернандес.