Робин Кук - Чуждо тяло

Оказа се, че на телефона е Рита Лукас.

— Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент. — Тя явно беше усетила тревогата в гласа на Дженифър.

— Не, всичко е наред — отвърна Дженифър, която постепенно се окопитваше. — Просто лош сън.

— Съжалявам, че звъня толкова рано, но исках да съм сигурна, че няма да ви изпусна. Така и не можах да заспя. По-голямата част от нощта прекарах в болницата.

Дженифър погледна към механичния будилник. Присви очи, за да разбере колко е часът, защото малката и голямата стрелка не се различаваха особено по размери.

— Надявах се, че ще закусваме заедно.

— С удоволствие.

— Възможно ли е да го направим по-скоро? Изтощена съм. И дали ще е възможно да дойдете в „Империал“? Боя се, че изглеждам също толкова ужасно, колкото се чувствам.

— Разбира се, че ще дойда. До половин час съм готова. Имате ли представа колко далеч е „Амал палас“ от „Империал“?

— Съвсем близо е. Малко по-нататък по „Джанпатх“.

— Боя се, че не знам къде се намира „Джанпатх“.

— Може би на около пет минути с такси.

— В такъв случай ще бъда при вас около осем — каза Дженифър, като отметна завивките и спусна краката си от леглото.

— Ще се видим в салона за закуска. Щом влезете във фоайето, продължете право напред. Салонът се намира вдясно.

— Ще се видим след половин час — каза Дженифър.

След като затвори телефона, тя превключи на бързи обороти. Като студентка по медицина беше усъвършенствала процеса на приготвяне.

Радваше се, че Рита Лукас беше изявила желание да се видят. Дженифър нямаше търпение да научи подробностите за смъртта на третия медицински турист и до каква степен тя наподобява първите две.

Докато се къпеше и обличаше, тя обмисляше програмата за деня. Не искаше да се приближава до болницата „Кралица Виктория“, за да не се дразни допълнително на досадната асистентка. Това означаваше, че трябва да измисли какво да прави през останалата част от деня и вечерта, за да се отърве от чувството на неудовлетворение, че не може да стори нищо за баба си до идването на Лори. А колкото до нощта, тя знаеше точно какво ще прави и с нетърпение очакваше да тръгне към летището.

Когато излезе от стаята си с пътеводител в ръка, изпита гордост от себе си. Беше едва седем и трийсет и три и както изглежда бе поставила нов рекорд по бързо приготвяне. Докато слизаше надолу с асансьора, тя отново се замисли за плановете си как да прекара деня. Щеше да се обади на Лусинда Бенфати за обяд или вечеря, или и двете. В часовете преди обяд, стига закуската да не се проточеше, щеше да разгледа забележителностите. Щеше да е жалко да стигне дотук и да не разгледа града.

Когато попита единия от портиерите на „Амал палас“ как да стигне до „Империал“, той я посъветва, ако обича приключенията, да спре една от жълто-зелените авторикши. Дженифър го прие като предизвикателство и постъпи точно така, особено след като мъжът й каза, че така ще стигне много по-бързо, отколкото с традиционното такси в сутрешния чак пик.

В първия момент се изненада от старомодния външен вид на превозното средство, с трите му колела и липсата на врати. Но когато се настани на плъзгавата пластмасова седалка и рикшата потегли с такава скорост, сякаш участва в състезание, тя промени отношението си. Шофьорът бързо превключи скоростите, Дженифър се люшна и започна да се оглежда за нещо, където да се хване. С увеличаването на скоростта тя започна да се плъзга наляво и надясно, докато шофьорът лавираше между изригващите смрадливи газове автобуси. Последното унижение дойде от една огромна дупка на пътя, която запрати Дженифър във въздуха с такава сила, че главата й се удари в плексигласовия покрив.

Но най-големия ужас изживя, когато шофьорът даде газ, за да се промъкне между два автобуса, приближаващи се един към друг. Без да обръща внимание на възможността да бъде сплескан между двете превозни средства, които бяха петдесет пъти по-големи от рикшата, мъжът изобщо не забави скоростта. В един момент хората, увиснали от вратите на автобусите, можеха просто да протегнат ръка и да се здрависат с Дженифър.

Убедена, че ударът е неизбежен, тя се пусна от страничния парапет и се вкопчи в самата седалка. Затвори очи и стисна зъби в очакване на ужасен трясък. Нищо такова не се случи. Вместо това се разнесе скърцането на автобусните спирачки и превозните средства забавиха скорост пред светналите червено светофари. Дженифър отвори очи. Шофьорът на рикшата, който можеше да спре много по-бързо от тях, излетя пред двата автобуса и чак тогава натисна собствените си спирачки.