Робин Кук - Чуждо тяло

— Ако имате някакви въпроси за Делхи, обадете ми се. — Мъжът подаде визитната си картичка.

— Непременно — усмихна се неискрено Нийл и пъхна картичката в джоба си, след като й хвърли един бърз поглед.

Двамата мъже се настаниха на задната седалка на хотелския джип. Нийл затвори очи и си представи как ще се срещне с Дженифър. След като вече беше в същия град, той установи, че се вълнува много повече, отколкото беше очаквал. Наистина искаше да я види и да й се извини, че не беше приел да дойде с нея, още когато го беше помолила.

Отвори очи за миг, колкото да погледне часовника си. Беше малко след полунощ и колкото и да му се искаше да види Дженифър, щеше да се наложи да почака до сутринта. Но се запита как ще я изненада, тъй като нямаше представа за дневната й програма. Обхвана го неприятен страх. Странно, че не беше помислял за това досега, но беше напълно възможно тя да е уредила всичко през деня в сряда, първия й ден в Делхи, и точно в този момент да летеше обратно — може би дори със същия самолет, с който беше пристигнал той.

Нийл отвори очи и прогони мисълта от главата си. Засмя се вътрешно и погледна през прозореца на колата към мъглата. Гледката беше достатъчна, за да накара встрастения в здравословния живот Нийл да почувства болка в гърдите.

Малко след това колата спря пред главния вход на хотела. Няколко портиери и носачи заобиколиха колата, отваряйки вратите.

— Обадете ми се, ако има нещо, за което да помогна — предложи отново Стюърт, след като се ръкува с Нийл. — И благодаря, че ме докарахте.

— Непременно — отвърна Нийл.

С известни усилия успя да си вземе куфара от носача, настоявайки да го носи сам — не само че не беше тежък, а имаше и колелца.

Той се приближи до бюрото за регистрация, седна на предложения му стол и подаде паспорта си. След това попита униформения служител, който се представи като Арвинд Синха, дали в хотела има регистрирана Дженифър Ернандес.

— Веднага ще проверя, сахиб — отвърна Арвинд. След това започна да въвежда името на клавиатурата, която измъкна изпод гишето. — Наистина има, сър.

„Да!“ — извика наум Нийл. Откакто му бе хрумнала възможността Дженифър да си е тръгнала, тази мисъл не спираше да го измъчва.

— Бихте ли ми казали номера на стаята й?

— Съжалявам, няма как — извини се Арвинд. — Нямаме право да даваме номерата на стаите на нашите гости от съображения за безопасност. Но операторът би могъл да ви свърже, стига госпожица Ернандес да не е блокирала телефона си и да смятате, че моментът е подходящ. Минава полунощ.

— Разбирам — отвърна Нийл. След като вече знаеше, че тя е тук, не можеше да не се почувства разочарован. Най-малкото можеше да отиде до вратата й и да долепи ухо до нея. Ако чуеше звука на телевизора, щеше да почука. — А знаете ли дали смята да напусне стаята си утре, или вдругиден? — попита той.

Арвинд натисна няколко клавиша и се взря в монитора.

— Не е отбелязана дата за напускане.

— Добре.

След още няколко минути формалности Арвинд стана и столът му се плъзна назад.

— Какво ще кажете да ви заведа до стаята ви?

Нийл също се изправи.

— Имате ли друг багаж?

— Не, това е всичко — отвърна Нийл и вдигна куфара си. — Не обичам да пътувам натоварен.

Докато вървеше след служителя към асансьорите, той се запита как да изненада Дженифър на сутринта. Тъй като не знаеше плановете й, реши да импровизира.

— Извинете, господин Синха — каза той, докато асансьорът се изкачваше нагоре. — Ще се погрижите ли да ме събудят в осем и петнайсет?

— Разбира се, сър!

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 7:30 часа

Ню Делхи, Индия

Дженифър сънуваше повтарящия се кошмар за баща й, който я връхлиташе винаги в стресови ситуации. Не беше споделяла с никого за съня си, защото се притесняваше какво ще си помислят хората за нея. Самата тя не знаеше какво да мисли за себе си. В съня баща й я преследваше със свирепо изражение на лицето, докато тя му крещеше да престане. Когато се озоваха в кухнята, тя грабна един касапски нож и замахна застрашително. Но той продължаваше да се приближава застрашително, дразнейки я, че няма да посмее да го използва. Но тя го направи. Прободе го веднъж и още веднъж, но той не спираше да се смее.

Обикновено в този момент тя се събуждаше, обляна в пот — така се случи и този път. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че се намира в Индия и че телефонът й звъни. Протегна ръка към слушалката, изпаднала в паника при нелогичната мисъл, че човекът, който звъни, е станал свидетел на убийството на баща й.