Робин Кук - Чуждо тяло

Щом слезе от самолета, Дженифър тръгна през разнебитената и мръсна сграда на терминала, осъзнавайки окончателно, че вече се намира в Индия. На борда на самолета всички бяха облечени със западни дрехи. Сега започна да забелязва жени с ярко оцветени сарита и също толкова пъстроцветни дрехи, за които по-късно научи, че се казват шалвар-камиз. Мъжете носеха дълги туники, дхоти, върху лунги — широки панталони, прихванати при глезените.

С известно притеснение от неочаквани проблеми, Дженифър се приближи до първото препятствие: паспортния контрол. Не можеше да не отбележи, че опашките пред няколкото митнически гишета за граждани и туристи бяха дълги и се придвижваха бавно. От друга страна, пред дипломатическото гише нямаше никой. Служителите му или си приказваха някъде, или четяха вестници. Тъй като нямаше високо мнение за бюрокрацията по света, и най-вече в Индия, Дженифър очакваше да възникнат проблеми заради липсата й на виза, въпреки че избраната самолетна компания се беше оказала на ниво. Всичко зависеше от госпожа Кашмира Варини — дали беше направила нужните телефонни обаждания и дали беше говорила с подходящите хора.

— Извинявайте! — принуди се да извика Дженифър през прозорчето на гишето, за да привлече вниманието на служителите.

Разговорите секнаха и вестниците бяха свалени. Те впериха в нея безизразни погледи, сякаш шокирани, че имат работа. Всички бяха облечени в провиснали кафяви униформи и макар дрехите им да не можеха да се нарекат мръсни, всички от групичката имаха леко мърляв вид.

Дженифър подаде паспорта си, както беше инструктирана, и започна да обяснява ситуацията. Изведнъж един от служителите плъзна обратно паспорта й, и без да каже нито дума, и махна с ръка да използва някое от другите гишета.

— Изрично ми казаха да дойда на дипломатическото гише — заяви Дженифър. Започна да се притеснява, че след дългото пътуване може да се окаже, че няма да я допуснат да влезе в страната. Побърза да обясни, че трябва да вземе визата си точно от дипломатическото гише.

Отново без да обели нито дума, служителят вдигна телефона и набра някакъв номер. Макар и доста отдалечена от него, Дженифър чу крясъците от другата страна. Минута по-късно служителят отвори някакво чекмедже и измъкна някакви документи. След това протегна ръка и отново поиска паспорта на Дженифър. Той залепи вътре нещо, което по всяка вероятност бе стикерът с визата, и удари печат отгоре. След това й върна паспорта и й направи знак да минава.

Облекчена, че най-накрая е получила разрешение за влизане и изненадана, че не се налага да плаща за визата, Дженифър грабна документа и побърза да се махне оттам, в случай че изведнъж променят мнението си. Най-странното беше, че през цялото време служителят не беше произнесъл нито дума, което й напомни защо толкова много мрази бюрокрацията.

Следваше багажното, което се оказа много по-ефикасно от това на летище „Джей Еф Кей“. Докато се добра до правилната лента, багажът й вече беше там и дори беше направил няколко кръга на конвейера.

Митническите служители се оказаха още по-мърляви от онези на паспортното гише, и по-мързеливи. Бяха насядали по ъглите на дълги бюра, върху които се отваряше и проверяваше багажът, но в момента не правеха нищо такова. Дженифър забави ход, но те просто й махнаха с ръка да продължава.

Най-накрая тя излезе от митницата и се озова в зоната за новопристигнали на терминала. Не можеше да не отбележи най-характерното за Индия: огромното й население. Мястото беше претъпкано с народ. Макар и оживено заради многобройните международни полети, то не представляваше нищо в сравнение с останалата част от терминала. Точно зад портала му се забелязваше широка полегата рампа, дълга повече от двайсет и пет метра и оградена с метален парапет. Върху рампата, притиснати към парапета и наблъскани като сардини, се бяха наредили посрещачите, повечето от които държаха в ръце табелки с надписи. Повече от половината носеха западни дрехи, а голям брой бяха облечени в натруфени униформи и шапки, с избродирани върху тях инициали на хотелите им.

Дженифър се спря на пътеката, чудейки се какво да прави. Успокоена, че ще я чака служител на хотел „Амал палас“, който ще носи табелка с нейното име, тя изобщо не се беше замисляла за тази част от пътуването си. По всичко личеше, че не беше постъпила мъдро. От мястото, където се намираше, се виждаха хиляди табелки и още повече хора.

Досега винаги беше избягвала да бъде в центъра на вниманието, но този път, докато се изкачваше по наклонената рампа, тя направи всичко възможно, за да се отличи от останалите. Докато търсеше да прочете някъде името си, тя неизбежно срещаше погледите на разни непознати, които й се струваха един от друг по-екзотични. За млада жена без особен опит в пътуванията, това й се струваше смущаващо, дори плашещо, особено след като наоколо не се забелязваха никакви полицейски служители.