Робин Кук - Чуждо тяло

— Не се тревожи, ще се справиш — увери го Самира. — Суксаметониумът действа буквално за секунди.

— Вийна каза, че лицето на пациентката й започнало да се криви ужасно — отвърна Радж със загрижена физиономия. — Каза, че е било ужасно.

— Появиха се гърчове, но всичко свърши буквално преди да е започнало.

— Вийна каза, че пациентката й е станала лилава.

— Така е, да, но ти няма да стоиш там и да се възхищаваш на работата си, нали?

Някои от сестрите се засмяха. Кал, Петра и Сантана останаха сериозни.

— А какво стана с досието на Бенфати? — попита Сантана. Тъй като Самира не беше споменала нищо за него, тя се притесняваше, че е забравила. Сантана се нуждаеше от него, за да подготви историята за телевизията.

Самира се облегна назад, бръкна в джоба си и извади флашка, подобна на онази, която Вийна бе дала на Кал предишната вечер. След това я подхвърли на Сантана.

Сантана я хвана във въздуха като хокеен вратар, огледа я, сякаш можеше да прочете с поглед данните, и се изправи.

— Ще подготвя материала за CNN. Вече ги зарибих и те с нетърпение чакат подробностите. Получих уверение, че всичко ще бъде излъчено веднага в ефир. — Насядалите до нея на дивана й направиха път да мине, но тя заобиколи масата от другата страна и тръгна към кабинета си.

— Имам едно предложение — рече Самира, след като Сантана излезе. — Мисля, че трябва да се сдобием с наш суксаметониум. Промъкването в хирургическото отделение е най-слабата част от плана. Това е единственото място в болницата, където нямаме право да ходим, и ако ни заварят там няма как да обясним присъствието си.

— Трудно ли е да се сдобием с него? — попита Даръл.

— В Индия с пари всичко се намира лесно — отвърна Самира.

— Идеята ми се вижда добра — каза Петра на Кал.

Той кимна утвърдително и погледна Даръл.

— Погрижи се за това.

— Няма проблем.

Кал остана доволен. Новата стратегия работеше и всички участваха с желание, дори даваха съвети. Идеята да започне с Вийна се оказа отлична въпреки страха, който беше брал с опита й за самоубийство. Само преди няколко дни го беше страх от разговора с Реймънд Хаусман, но сега го очакваше с нетърпение. Беше ужасно доволен, че „Международни медицински сестри“ започваше да се отплаща, макар и не по начина, по който беше очаквал. „Но на кого му пука“ — помисли си Кал. Бяха важни резултатите, а не методите.

— Хей, кой иска да догледа филма? — извика той и размаха дистанционното над главата си.

16 октомври 2007 г.

Вторник, 23:02 часа

Ню Делхи, Индия

Колелата на тумбестия самолет докоснаха пистата на международното летище „Индира Ганди“ и Дженифър се събуди от разтърсването. Една от стюардесите я беше разбудила двайсетина минути по-рано, за да я накара да вдигне облегалката на седалката си, тъй като самолетът започваше захождане към пистата, но след това тя отново заспа дълбоко. Иронията се криеше в това, че за последния етап от пътуването беше успяла да заспи чак към края.

Тя притисна нос към прозореца, опитвайки се да събере първи впечатления от Индия. Единственото, което видя, бяха светлините на пистата, прелитащи покрай самолета. Изненада се, когато съзря нещо като мъгла, закриващо изгледа й към терминала. Виждаше само неясни, индивидуално осветени опашки на самолети, открояващи се в общата сивота. Самият терминал представляваше едно светло петно. Тя погледна нагоре и зърна почти пълната луна върху тъмносиво небе без никакви звезди.

Дженифър започна да си събира багажа. За неин късмет съседната седалка беше свободна и тя беше струпала върху нея учебник по хирургия, пътеводител за Индия и един роман, който си беше купила да чете по време на полета. Маршрутът й включваше две кацания, които тя използва, за да се раздвижи, но всъщност имаше само една смяна на самолета.

Когато тежката машина най-после спря окончателно и знакът „Затегнете коланите“ угасна, Дженифър вече беше прибрала всичко, но трябваше да изчака пътниците, които седяха по-близо до изхода, да излязат първи. Всички изглеждаха изтощени като нея, но тъй като се беше приземила в една странна и екзотична страна, тя установи, че се наслаждава на преживяването. Въпреки че причината да бъде тук беше свързана със смъртта на любимата й баба, тя се чувстваше доста възбудена, както и леко нервна.

Самият полет, макар и доста дълъг, беше сравнително поносим. Всичките й притесненията, че ще запълни многото свободно време с натрапчиви мисли за загубата на най-близката си родственица, се оказаха неоправдани. До известна степен наложената й самота й помогна да приеме смъртта на баба си, прилагайки един от уроците, които беше научила в медицинското училище: че смъртта до голяма степен е част от живота и съществуването й е едно от нещата, които правят живота толкова специален. Това нямаше да премахне ужасното усещане за липса, но чувството за загуба нямаше да я парализира.