Робин Кук - Чуждо тяло

Още размишляваше, когато изведнъж се стресна отново. Този път причината беше госпожа Лусинда Бенфати, едра жена около петдесетте, с плътно прибрана на кок коса. Беше видяла Самира през деня и сега веднага я позна.

— Мили боже, работният ви ден е много дълъг.

— Понякога — избъбри Самира. Мисията й, при изпълнението на която не трябваше да бъде забелязвана, се превръщаше в ужасна шега.

— До колко часа работите?

— Зависи — излъга Самира. — Но скоро ще се прибирам. Как е нашият пациент? Исках да мина да го проверя.

— Колко мило от ваша страна! Той е сравнително добре, но не може да понася болката. Преди малко една сестра му сложи инжекция болкоуспокояващи. Дано свършат работа. Защо не влезете да го поздравите. Сигурно ще му бъде приятно.

— Не знам дали е удачно. Не искам да го притеснявам.

— Няма такава опасност. Хайде! — Госпожа Бенфати подхвана Самира за лакътя и я въведе в стаята на съпруга си.

Светлината беше приглушена, но достатъчно ярка, тъй като големият телевизор с плосък екран излъчваше новините на ВВС. Господин Бенфати лежеше полуизправен в леглото си. Левият му крак беше обхванат в уред, който няколко пъти в минутата леко огъваше коленната става на трийсет градуса.

— Хърбърт, скъпи — надвика госпожа Бенфати звука от телевизора. — Виж кой е тук.

Господин Бенфати намали телевизора и погледна към Самира. Позна я и също като съпругата си изкоментира дългия й работен ден.

Госпожа Бенфати се намеси, преди Самира да успее да отговори.

— Не знам за вас, но аз съм изтощена. Мисля да се прибера в хотела и да си легна. Лека нощ отново, скъпи — каза тя и го целуна по широкото чело. — Спи спокойно.

Господин Бенфати й помаха леко. Лявата му ръка, в която беше вкарана система, лежеше напълно неподвижна. Госпожа Бенфати се сбогува със Самира и си тръгна.

Самира се оказа като в небрано лозе. Нямаше намерение да завързва разговор с човека, но не можеше просто да стои там. Освен това срещата с госпожа Бенфати не беше ли достатъчен повод да се откаже? Задачата, която смяташе за толкова лесна за изпълнение, се оказа кошмар. Неспособна да реши, тя стоеше като замръзнала на мястото си.

Господин Бенфати изчака малко, преди да попита:

— Мога ли да направя нещо за теб? Да изтичам ли долу до кухнята и да ти приготвя вечеря? — Той се засмя на нескопосния си опит да се пошегува.

— Как е коляното ви? — попита Самира, докато се опитваше да си събере мислите.

— О, страхотно — изръмжа господин Бенфати. — Готов съм за джогинг.

Самира плъзна несъзнателно ръка в джоба си и хвана пълната спринцовка. Изведнъж се сети защо е тук.

Докато господин Бенфати описваше с подробности болката, която изпитваше, Самира се чудеше какво да направи. Реши, че най-лесният избор е да продължи с изпълнението на плана. Тъй като съпругата на господин Бенфати току-що си беше тръгнала, а сестрата му беше дала скоро болкоуспокояващи, Самира стигна до извода, че едва ли някой ще го посети в следващите часове. Което означаваше, че ще разполага с достатъчно време, за да напусне болницата, преди да го открият. Тя измъкна спринцовката от джоба си. Махна капачето й със зъби и протегна ръка към интравенозната канюла.

Господин Бенфати видя как Самира внезапно се приближава към леглото, забеляза спринцовката и спря да се оплаква.

— Какво е това? — попита той. Когато Самира не отговори, а приближи иглата, за да вкара съдържанието на спринцовката в системата, той протегна ръка и я хвана за китката. Очите им се срещнаха. — Какво ми даваш?

— Нещо за болката — нервно отвърна Самира. Ръката на господин Бенфати я плашеше. За секунда я обхвана ирационалният страх, че онова, което възнамерява да му инжектира, ще премине в нея при допир.

— Вече получих преди няколко минути. Няма ли да се получи свръхдоза?

— Докторът предписа друго лекарство. Така ще спите по-добре.

— Наистина ли?

— Наистина — повтори Самира, сещайки се за неприятния разговор с Чару. Тя погледна към ръката на господин Бенфати, която стискаше здраво китката й. Мъжът беше силен и въпреки че все още не й причиняваше болка, можеше да се стигне и до това.

— Тук ли е докторът?

— Не, тръгна си. Обади се допълнително.

Господин Бенфати продължи да я държи още няколко секунди, след което изведнъж я пусна.

Самира въздъхна с облекчение. Върховете на пръстите й бяха започнали да изтръпват. Без да губи повече време, тя вкара иглата в канюлата, внимавайки да не се убоде. Дори най-малкото количество суксаметониум можеше да създаде големи проблеми. Тя побърза да изпразни съдържанието на спринцовката. Миг по-късно от устата на господин Бенфати се разнесе стон, което принуди Самира да запуши устата му с длан.