Робин Кук - Чуждо тяло

Господин Бенфати протегна ръка към бутона за повикване, прикрепен към възглавницата му, но Самира успя да го дръпне навреме с ръката, в която държеше спринцовката. Почти веднага усети как силата на съпротивата му отслабва. Тя махна ръката си от устата му и изведнъж забеляза някакво движение под кожата му, сякаш внезапно лицето му беше налазено от червеи. В същото време ръцете му и дори здравият му крак започнаха да треперят неудържимо. След секунда спазмите секнаха. На тяхно място се появи потъмняване на кожата, което се забелязваше най-вече на бялата светлина, излъчвана от телевизора. Оцветяването започна бавно, след което постепенно набра скорост, докато накрая цялата кожа на господин Бенфати придоби зловещ тъмнолилав цвят.

Самира най-накрая се осмели да го погледне в очите. Клепачите му бяха полуотворени и зениците бяха безцветни. Отстъпвайки назад към вратата, Самира се блъсна в стола и го сграбчи бързо, за да не се стовари на земята. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да се появи някой, привлечен от силния удар. Преди да излезе от стаята, Самира хвърли последен поглед към Бенфати и остана като хипнотизирана от ритмичното движение на крака му, който се сгъваше и разтягаше, сякаш човекът е все още жив.

Тя изхвърча от стаята, но се насили да върви бавно, за да не привлече нежелано внимание. Погледна към сестринския пункт, видя четирите жени и тихомълком се изтегли към стълбището. Едва когато се озова там, си позволи да въздъхне с облекчение, изненадана колко дълго е стаявала дъх. Оказа се напълно неподготвена за преживяването.

След като прибра учебниците и загаси лампата в библиотеката, Самира слезе във фоайето. За неин късмет там нямаше никого и дори портиерите се бяха оттеглили в почивка. Излезе на улицата, хвана си една авторикша и докато се отдалечаваше с нея, се обърна и хвърли един последен поглед към „Кралица Виктория“. Болницата изглеждаше тъмна, сенчеста и най-важното — тиха.

По пътя към дома Самира се чувстваше все по-добре, доволна, че е изпълнила мисията, а страхът, тревогата и нерешителността, които беше изпитала преди, бързо се разсеяха. Когато авторикшата стигна до алеята пред къщата, всички проблеми вече й се струваха незначителни.

— Ще ви оставя тук — каза шофьорът на хинди.

— Не искам да слизам тук. Закарайте ме до входа!

Шофьорът се обърна към Самира и очите му проблеснаха нервно. Очевидно се страхуваше.

— Да, но собственикът на къщата може да се ядоса и да се обади на полицията, а полицията ще иска пари.

— Аз живея тук — сопна му се Самира. — Ако не ме закараш, няма да ти се плати.

— Предпочитам да не ми се плаща. Полицията ще поиска десет пъти повече.

След като изтърси няколко подходящи за ситуацията думи, Самира слезе от триколесния скутер, и без да се обръща, тръгна по алеята. Зад гърба й избухна взрив от ругатни и рикшата шумно отпраши в нощта. Докато вървеше към входа, Самира обмисляше как да опише изпълнението на задачата си. Веднага реши, че няма смисъл да споменава за дребните неудобства, а ще се концентрира върху успеха: беше се погрижила за господин Бенфати. Това беше важното. Изобщо нямаше намерение да се оплаква като Вийна.

Когато влезе в къщата, тя завари всички, четиримата от ръководството и единайсетте други сестри, да седят във всекидневната и да гледат на дивиди някакъв филм, наречен „Животинска къща“. При влизането й Кал натисна дистанционното. Всички я погледнаха очаквателно.

— Е? — попита Кал.

На Самира й харесваше да ги държи в напрежение. Взе си една ябълка и седна, сякаш искаше да се включи в гледането на филма, без да им докладва.

— Какво „е“? — попита тя, удължавайки играта.

— Не ни карай да ти се молим! — заплаши я Даръл.

— О, сигурно искате да знаете какво се случи с господин Бенфати.

— Самира! — предупреди я игриво Даръл.

— Всичко мина добре, точно както предположихте, но пък в края на краищата не съм и очаквала друго.

— Не се ли уплаши? — попита Радж. — Вийна каза, че я е било страх. — Радж беше единственият мъж в групата. Въпреки спортното телосложение, гласът му беше нежен, почти женствен.

— Съвсем не — отвърна Самира, въпреки че докато го казваше, си спомни как Бенфати я сграбчи и стисна китката й толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

— Радж се кандидатира за утре вечер — обясни Кал. — Има подходящ пациент, който ще бъде опериран сутринта.

Самира се обърна към него. Той беше привлекателен мъж. Вечер обличаше тесни тениски, за да подчертае впечатляващата си физика.