Робин Кук - Чуждо тяло

С трепереща ръка Самира отвори вратата на стълбището, която водеше към петия етаж. Беше сравнително тъмно. Няколко секунди тя само се ослушваше. Не се чуваха никакви звуци, освен постоянното ниско жужене на климатиците. Тя се промъкна в коридора и затвори вратата зад гърба си.

Убедена, че е сама, Самира тръгна към хирургичното отделение, опитвайки се да заглуши максимално потракването на токчетата си върху мраморния под. Светлината беше приглушена, но достатъчна. Минавайки през външните двойни врати, тя надникна в приемната на хирургията, за да се увери, че няма никой. Знаеше, че вечер тук рядко се мяркат хора и че служителите от нощната смяна използват помещението за почивка и да погледат малко телевизия, въпреки че официално това беше забранено. Тя се приближи до двойните врати, водещи към болничните стаи на отделението, и ги отвори. Пантите изскърцаха силно и Самира се сви от страх. Усещаше забързаните удари на сърцето си и го чуваше в ушите си. Изчака няколко секунди, за да провери дали ще последва някаква реакция, но след като всичко остана тихо, Самира влезе в коридора. Същото скърцане се разнесе и при затварянето на вратите и отново я обхвана страх. Но след секунди гробната тишина се възцари.

Самира умираше от желание да приключи задачата си колкото се може по-бързо. Чувстваше лицето си обляно в пот въпреки работещите климатици. Не обичаше да се тревожи, а заради двойствения живот, който беше водила като тийнейджърка, твърде често й се беше налагало да се чувства така.

След като се озова в коридора и се убеди, че е сама, тя побърза да се сдобие със спринцовка, пълна със суксаметониум. В бързината без малко да изпусне стъкленото шише с парализиращия наркотик на пода. Ако го беше счупила, едва ли щеше да успее да го почисти. Всяко късче стъкло представляваше еквивалентът на намазаните с кураре стрелички в джунглите на Перу. Напълно схващаше иронията на потенциалната ситуация трупът й да бъде открит в хирургическото отделение на следващата сутрин.

Затова, след като приключи с всичко, с огромно облекчение тръгна обратно към стълбището. Отхвърлила тази част от задачата си, тя реши, че няма какво друго да попречи на безпрепятственото й прибиране у дома. Оказа се, че греши.

Слизайки два етажа по-надолу, тя погледна часовника си. Беше малко след осем. Единствената й грижа вече беше господин Бенфати, когото беше видяла днес следобед. Дали все пак да не отиде? Имаше големи шансове той все още да е замаян от упойката, което означаваше, че може и да спи. Нямаше как да разбере, ако не отиде лично.

Самира отвори вратата към коридора на третия етаж и надникна предпазливо. Около ярко осветения сестрински пункт се забелязваха две медицински сестри, което означаваше, че другите две са или в стаите при пациентите, или си почиват. Нямаше начин да разбере.

Тревогата й се засили, но си каза: „Сега или никога“. Пое си дълбоко дъх, пристъпи в коридора и тръгна към стаята на господин Бенфати. Всичко вървеше отлично до момента, в който застана пред леко отворената му врата. Вдигна ръка да почука и замръзна в тази поза щом вратата се отвори широко в мига, когато кокалчетата на пръстите й се готвеха да осъществят контакт с повърхността й. Тя извика стреснато, когато пред нея се появи една от сестрите. Самира знаеше само първото й име. Това беше невероятно дебелата и груба Чару, която изцяло запълни вратата.

За разлика от изненадата на Самира, Чару само се раздразни, че някой е застанал на пътя й. Тя изгледа преценяващо Самира от главата до петите и рече с неособено приятелски тон:

— Какво правиш тук? Ти работиш само дневна смяна.

Чару и Самира се познаваха от срещите си при предаването на смените, когато сестрите от дневната смяна съобщаваха на тези от нощната статусите на пациентите и специфичните им нужди.

— Исках просто да видя пациента си — каза Самира. Гласът й леко трепереше. — Досега седях в библиотеката и четох за подмяната на коленните стави.

— Сериозно? — попита Чару, а тонът й изразяваше съмнение.

— Сериозно — повтори Самира, опитвайки се да звучи твърдо.

Чару я изгледа недоверчиво, но не го изказа на глас. Вместо това рече:

— Госпожа Бенфати е тук.

— Скоро ли ще си тръгне? Бих искала да задам на господин Бенфати няколко въпроса за симптомите.

Чару просто сви рамене, докато я заобикаляше.

Тя тръгна към сестринския пункт, а Самира я изпрати с поглед по коридора. Не знаеше какво да прави. Не можеше да остане в коридора, докато госпожа Бенфати си тръгне, но ако се върнеше в библиотеката, нямаше да разбере когато жената си е отишла. На всичко отгоре се чудеше дали заради срещата й с Чару не трябва да прекрати операцията. Проблемът беше, че сигурно щяха да минат седмици, преди да се появи някой пациент от Америка с проблемно сърце, който да се окаже подходяща цел. А тогава тя едва ли щеше да натрупа точки в конкуренцията си с Вийна.