Робин Кук - Чуждо тяло

Когато влязоха във фоайето, Сумит я зърна и извика с пламенно:

— Здравейте, госпожице Ернандес! Приятелите ви току-що пристигнаха. — Той изскочи иззад бюрото си и хукна към асансьорите. Само след минута се появи с триумфално изражение на лицето, повел Лори и Джак след себе си. Беше ги хванал, преди да успеят да се качат в кабинката.

— Боже мой, Дженифър! — изтича към нея Лори и силно я прегърна. Джак направи същото.

Дженифър представи Вийна като своя спасителка.

— Сега смятаме да вземем душ и след това да слезем за закуска — добави тя. — Искате ли да се присъедините към нас?

— С удоволствие — каза Лори, все още в шок, но все пак успокоена от появата на Дженифър. — Сигурна съм, че Нийл също ще дойде.

Четиримата тръгнаха към асансьорите.

— Имам усещането, че ще ни разкажеш интересна история — каза Лори.

— Да, благодарение на Вийна — отвърна Дженифър.

Качиха се в асансьора и операторът натисна седми етаж за Джак и Лори и девети за Дженифър. Този човек имаше впечатляваща памет.

— Докато пътувахме с таксито насам, научих един нов индийски правен термин — каза Дженифър. — Санкциониращ свидетел.

— Звучи интересно — каза Лори. — Какво означава?

— Означава свидетел, който дава показания срещу съучастниците си, и Вийна ще направи точно това.

20 октомври 2007 г.

Събота, 23:30 часа

Раксаул, Индия

Настроенията в тойотата непрекъснато се променяха по време на дългия път. Когато потеглиха рано сутринта от Ню Делхи, всички бяха в паника. Сантана беше особено притеснена и с напрегнат глас ги подканяше да побързат. Особено се притесняваше да не събуди някоя от другите сестри, освен Самира, която спеше при Даръл.

След като изминаха три часа, всички, дори Сантана, се поотпуснаха. Кал дори се запита дали не са реагирали твърде прибързано, защото според него Вийна никога нямаше да се предаде.

— Предпочитам да седя някъде в Катманду и да ми казваш, че съм реагирала прибързано, вместо да остана в Ню Делхи и да разбера, че вече е твърде късно — каза Петра.

Обядваха в Лукноу и се опитаха да разберат дали в сутрешните новини е имало нещо, свързано с „Международни медицински сестри“. Но нямаше нищо: никакви новини, които да предизвикат обсъждане относно това къде е отишла Вийна и дали Дженифър Ернандес е останала с нея. Групата бе обсъдила всичко, което американката би могла да разкаже на властите. Със сигурност нямаше как да знае къде е била държана, защото беше избягала посред нощ; освен, разбира се, ако Вийна не й беше казала. Самира се съмняваше в това, наблягайки на факта, че Вийна е отборен играч.

Най-накрая всички се съгласиха, че са постъпили правилно, като са напуснали града и Индия. Трябваше първо да разберат какви са пораженията, нанесени от бягството на Вийна и Дженифър Ернандес.

— Винаги съм имал едно на ум за нея — обади се Кал от задната седалка. — Може би трябваше да я освободим още когато разбрахме тайната й. Човече, щом е живяла по този начин цели шестнайсет години, със сигурност нещо в главата й не е наред.

— След като „Международни медицински сестри“ вече не е в бизнеса, какво ли ще кажат от корпорация „Най-добрите грижи“ и директорът Реймънд Хаусман? — попита Петра, която шофираше.

— Ще бъдат много разочаровани — въздъхна Кал. — Програмата реализира отлични резултати през изминалата седмица. Каква трагедия, че няма да получат подобри резултати за парите, които инвестираха. За съжаление, ние пръснахме доста средства, за да стигнем там, където сме сега.

— Добре че се сети да организираш план за бягство, Даръл — каза Сантана. — В противен случай щяхме да си стоим в Ню Делхи.

— Идеята беше на Кал — каза Даръл.

— Но ти свърши цялата работа — възрази Кал.

— Приближаваме Раксаул — обади се Сантана.

Даръл погледна през прозореца.

— Равен и горист терен, пълна противоположност на очакванията ми, докато търсех място, където да прекосим границата.

— Има ли вероятност да се сблъскаме с някакви проблеми? — попита Петра. Всички си бяха задавали наум този въпрос, но сега, когато вече приближаваха града, не можеха просто да го игнорират.

— Минимална — отвърна най-накрая Кал. — Мястото е толкова затънтено, че хората дори нямат нужда от виза, за да влизат и излизат от страната. Нали така, Даръл?

— Оттук минават предимно камиони — отвърна Даръл.

— Колко време смятате да останем в Катманду? — попита Петра.

— Да видим как ще се развият нещата. — Кал прозвуча уклончиво.