Робин Кук - Чуждо тяло

— Не можем да останем — каза задъхано Вийна. — За нула време ще стигнат до тук с някоя от колите. Имат четири коли.

Още докато говореше, иззад завоя се появи кола. Двете жени се шмугнаха в храстите и се проснаха на земята. Колата намали и ги подмина на бавен ход. Момичетата изчакаха, докато тя зави зад ъгъла и изчезна от погледа им. Веднага скочиха и хукнаха в посоката, от която се беше появила колата. На следващата пресечка прекосиха една широка улица и свърнаха в тясна алея, която се отдалечаваше от къщата.

— Това беше една от колите им — избъбри Вийна между две резки вдишвания. — Обикалят и ни търсят.

Минута по-късно зад гърбовете им светнаха фарове, принуждавайки ги да скочат зад една стена. Отново се притиснаха към земята. Беше същата кола и се движеше със същата бавна скорост.

Играта на котка и мишка продължи, докато Дженифър и Вийна не стигнаха до незаконно селище покрай един път с доста натоварен трафик. Къщите бяха от струпани кашони, късове нащърбена ламарина, мушами и парцали. Между импровизираните домове се простираше гола земя. Личеше си, че комуната съществува от доста време.

— Насам! — извика задъханата Вийна. Бяха тичали повече от час. — Тук сме на сигурно. — Без да се колебае, тя навлезе между заслоните и тръгна навътре. Беше тихо, с изключение на случайните бебешки проплаквания. След като се отдалечиха от пътя, те се натъкнаха на една жена, която се връщаше от почти пресъхналия близък поток, който, ако се съдеше по миризмата, се използваше за тоалетна. Вийна й каза нещо на хинди и жената посочи с пръст. След още няколко въпроса Вийна й благодари.

— Имаме късмет — каза тя, след като двете отново тръгнаха. — Една от колибите е свободна. Проблемът е, че е твърде близо до отходното място. Но поне ще бъдем в безопасност.

— Да влизаме — каза Дженифър. — Мисля, че повече не мога да издържам на това темпо.

Пет минути по-късно те седяха под един навес, направен от въжета, опънати между две дървета и покрити с ярки парцали, чиито краища бяха затиснати с камъни. Подът беше покрит с най-различни парчета от черги. Вийна се беше облегнала на едното дърво, Дженифър на другото. Въпреки че миризмата от канала беше ужасно силна, те се чувстваха в безопасност, по-сигурни, отколкото ако бяха излезли на пътя и бяха размахали ръце пред някой камион или кола.

— Никога не ми е било по-приятно да седя на земята — каза Дженифър. Двете едва различаваха лицата си в сумрака. — Виждам, че още носиш дрехите.

Вийна й подаде калъфката за възглавница. Дженифър бръкна вътре и измъкна тениска и панталони. Тя опипа плата.

— Това дънки ли са?

— Да — отвърна Вийна. — Купих си ги в Санта Моника.

— Живяла си в Санта Моника?! — възкликна Дженифър. Тя се измъкна изпод навеса. Свали халата и гуменките и облече първо дънките, а после и тениската.

След това нави хавлията на руло, за да я използва като облегалка и се вмъкна отново под навеса. Хвърли едни бърз поглед към Вийна, която стоеше неподвижна, със затворени очи. След като Дженифър се настани удобно, тя отново я погледна и се стресна. Очите на Вийна бяха широко отворени и блестяха.

— Преди малко помислих, че си заспала — каза Дженифър.

— Трябва да поговорим — каза Вийна.

— Разбира се. Аз съм ти ужасно задължена. Благодаря ти, че ме спаси. Но не спира да ме гложди въпросът: какво търсиш ти при тези хора?

— Дълга история — отвърна Вийна. — Бих ти я разказала с удоволствие, но първо трябва да ти кажа нещо за мен и моето семейство, за да разбереш причините за постъпките ми.

— Цялата съм слух.

— Разказът ми ще опозори семейството ми, но това вече не е тайна. Баща ми се възползва от мен още от дете, а аз не направих нищо, за да го спра.

Дженифър се отдръпна рязко назад, сякаш Вийна й беше зашлевила шамар.

— Може би се питаш защо. Проблемът е, че живея в два свята, но повече в стария. В старата Индия аз съм длъжна да уважавам баща си и да му се подчинявам. Не разполагам с живота си. Той принадлежи на семейството ми и аз не мога да говоря за неща, които биха го опозорили, като например да разказвам за баща ми. Освен това той ми каза, че ако не му се подчиня, ще вземе някоя от сестрите ми. — След това Вийна продължи да разказва за „Международни медицински сестри“ и обещанието да емигрират в Америка. Разказа за това, как са откраднали данните за пациентите и как показателите се бяха оказали твърде добри.

— Тогава Кал Морган реши да промени задачата ни — обясни Вийна. — Обеща, че ще се погрижи за баща ми така, че повече да не тормози мен, сестрите и майка ми, и ще ме отведе в Америка, където ме очаква нов живот — но само ако се съглася да свърша нещо за него.