Робин Кук - Чуждо тяло

След това им разказа всичко, включително това, че единствената улика е липсата на предпазната верига на вратата. Както и това, че от стаята й не липсва нищо.

— Има ли оставена бележка? Някакви искания? — попита Лори.

— Нищо — призна Нийл. — И точно това ме плаши.

— Полицията уведомена ли е?

Нийл се изсмя подигравателно.

— Да, но това едва ли би ни помогнало особено.

— Защо?

— Отказват да попълнят техния Предварителен информационен доклад преди изтичането на двайсет и четири часа. От друга страна, преди да направят каквото и да било, трябва да имат ПИД. Това е техният „параграф 22“.

— Защо не искат да попълнят такъв доклад?

— Тук идва интересната част! Не искат, защото от опит знаят, че при изчезването на някого, особено на американец, независимо дали става въпрос за отвличане, или човекът просто е отишъл някъде, се хвърля страшно много работа, която накрая често се оказва напълно излишна. Мързеливите копелета са готови да дадат на похитителите преднина от двайсет и четири часа, само защото попълването на документацията отнема много време. Направо ми се повръща от тях!

— А в хотела как приеха случилото се?

— Те са невероятни. Разстроени са колкото мен и са пуснали частен екип по следите. Освен това преглеждат касетите от охранителните камери, инсталирани във фоайето и на входа.

— Дано намерят нещо, и то бързо — каза Лори. — Жалко, че не сме там.

— Да. Силно съм притеснен.

— Поне се сдобихме с пробите урина, за които дойдохме — каза Лори.

— Дано не ви прозвучи разочароващо, но честно да си призная, не ми пука за пробите.

— Напълно те разбирам — отвърна Лори. — И аз се чувствам по същия начин. Просто го споменах, защото се връщаме рано сутринта в Ню Делхи и ще се постараем да принудим полицията да си свърши работата. Чакай малко, Джак иска да говори с теб.

— Чуй ме, Нийл — каза Джак, след като взе телефона. — Първото, което трябва да направим утре, е да отидем в американското посолство и да поговорим с някой от служителите. Те ще ни свържат с отговорника по безопасността, а той ще знае как да се разправя с полицията. Ти сигурно си говорил с някой от местните полицаи. Сигурно ще се наложи да помолим индийското ФБР да се включи в разследването. Ръцете им са вързани, докато не бъдат поканени.

— Кога се връщате тук?

— Току-що проверих полетите. Първият е в пет и четирийсет и пет. Ще се върнем в хотела, преди да си се събудил.

— Не разчитай много на това. Не съм сигурен дали изобщо ще мога да заспя.

Джак върна телефона на Лори.

— Да знаеш, че те чух — каза тя. — Слушай, трябва да поспиш. Ще се справим с това, не се тревожи.

След като се сбогуваха, Лори прекъсна разговора. После се обърна към Джак.

— Това вече е истинско нещастие.

Джак кимна.

20 октомври 2007 г.

Събота, 3:00 часа

Ню Делхи, Индия

Към три след полунощ къщата най-после утихна. Само час по-рано Вийна чуваше звука на телевизора от всекидневната, което означаваше, че някой не може да заспи. Но най-накрая човекът го спря и се прибра в стаята си.

Без да светва лампата, Вийна потърси опипом калъфката за възглавница, която беше оставила на нощното си шкафче, преди да угаси лампите за през нощта. Намери я и тръгна към вратата на спалнята си. За неин късмет Самира беше решила да прекара нощта при Даръл. Това беше основното й притеснение и последните три часа тя беше прекарала будна в леглото си, изтръпвайки при всеки шум, който би могъл да означава, че Самира се връща в стаята, за да си легне.

Другото притеснение беше ключът. Ако не беше на мястото си, всичко отиваше по дяволите.

Вийна отвори вратата си. Къщата беше тиха и добре осветена от пълната есенна луна. Тя тръгна тихо по коридора, понесла обувките в едната ръка си, а калъфката за възглавница в другата. Опитваше се да се придвижва в сенките. Когато стигна до всекидневната, забави крачка и надникна предпазливо вътре. Знаеше много добре, че когато живееш с шестнайсет души и петима прислужници, можеш да се засечеш с някой от тях по всяко време на денонощието.

Всекидневната беше празна. Окуражена, тя безшумно се придвижи по постлания с килим коридор към библиотеката. Също както във всекидневната, и тук беше тъмно и празно. Без да губи нито миг, Вийна изтича към камината. Остави калъфката и обувките си на земята и свали индийската кутия за бижута. Капакът й прилепваше толкова плътно, че й бяха необходими няколко минути, за да успее да подпъхне ноктите си под него. Когато най-накрая го повдигна, той издаде странен пукащ звук, който я накара да замръзне. Остана така, ослушвайки се, няколко минути. Къщата остана тиха.