Робин Кук - Чуждо тяло

— А къде се намираме сега? — попита Джак, поглеждайки към редицата стъпала, които водеха към реката.

Слънцето залязваше зад гърба им. На фона на колебливата светлина реката изглеждаше огромна, гладка и тинеста, приличаше повече на суров петрол, отколкото на вода. Покрай бреговете се къпеха двайсетина души. Безброй малки лодки сновяха нагоре-надолу по бавното течение.

— О, боже! Онова, дето го хвърлиха във водата, човешко тяло ли беше? А това до него труп на крава ли е?

Джавахар погледна натам, накъдето сочеше показалецът на Джак. Предметите бяха на около двеста метра от брега.

— Мисля, че си прав — каза той. — Това не е необичайно. Има определени хора, които не могат да бъдат кремирани. Тях просто ги хвърлят във водата.

— Кои например? — попита Лори с отвратено изражение на лицето.

— Деца под определена възраст, бременни жени, прокажени, хора ухапани от змии, садху и…

— Кои са тези садху? — прекъсна го Лори.

Джавахар се обърна и посочи към редицата възрастни, брадати мъже с коси, заплетени на множество дребни плитчици и вдигнати в кок, които седяха с кръстосани крака покрай пътя към гхата. Около самия гхат бяха насядали други. Някои бяха облечени с роби; други бяха практически голи, увили по едно парче плат около слабините си.

— Това са индуистки мистици — обясни той. — Някои от тях са били уважавани бизнесмени в предишните си животи.

— Какво правят? — попита Лори.

— Нищо. Просто се скитат наоколо, пушат индийски коноп и медитират. Всичко, което притежават, носят със себе си и разчитат изцяло на дарения.

— Всекиму своето — каза Джак. — Но да се върнем на въпроса ми. Къде се намираме?

— Това е главният или най-прочутият, или най-населеният гхат — обясни Джавахар. — Освен това е центърът на религиозната активност във Варанаси, както сами можете да прецените по броя на индуистките свещеници, извършващи отделните обреди.

Някъде по средата на каменните стъпала, успоредно на брега, бяха подредени платформи. На всяка платформа имаше по един свещеник в оранжева роба, който правеше сложни движения със светилници, камбани и лампи. От множеството говорители, разположени по продължение на гхата, се разнасяше силно монотонно пеене. Наоколо се въртяха в кръг няколко хиляди души, сред които други индуистки свещеници, садху, търговци, фокусници, деца, странстващи семейства, пилигрими от цяла Индия и туристи.

— Препоръчвам ви да наемем лодка — каза Джавахар. — Разполагаме с достатъчно време, преди да се обади браминът, а и можем да слезем на брега близо до мястото, където ще се извърши кремацията.

— Това ли е гхатът за кремация, който ни интересува? — попита Лори, сочейки на север. Там се виждаха неясни проблясъци и към притъмняващото небе, покрито с перести облаци, се издигаше гъст пушек.

— Това е — потвърди Джавахар. — От водата ще се вижда по-добре. Сега ще потърся лодка. Като намеря, ще ви махна. — И той тръгна надолу по стъпалата към реката.

— Какво мислите за Варанаси? — попита Арун.

— Интересно място — замислено отвърна Лори. — Но идва малко в повече на западняшките ми възприятия.

— Тук сякаш съществуват няколко века едновременно — обади се Джак. Той гледаше как стоящият наблизо индиец отвори мобилния си телефон.

Пътуването с лодка се оказа добра идея. В продължение на няколко часа, докато падна нощта, те обикаляха бавно покрай брега, хипнотизирани от мащабната активност по всички гхатове, но привлечени най-силно от Маникарника и дванайсетте му погребални клади. Неясни фигури подклаждаха огъня и изпълваха тъмното небе с искри и пушек. По брега бяха подредени огромни купчини дървета за горене, сред които и рядкото сандалово дърво.

Над дървата за горене се издигаше вдлъбнатината, в която бяха построени кладите. Над нея се виеха издълбани стъпала, водещи до отвесна каменна стена. На върха й се намираше балкон, част от голям храмов комплекс с конични кули. До храма се издигаше занемарен дворец, увенчан с нефункционираща часовникова кула. В комбинация с кладите и хаотичното движение, брегът наподобяваше сцена от апокалипсиса.

Беше десет и трийсет и пет, когато телефонът на Лори иззвъня. Тя погледна първо дисплея, преди да го подаде на Джавахар. Номерът определено беше индийски.

Джавахар заговори на хинди и разговорът беше съвсем кратък. Той подаде телефона обратно на Лори.

— Телата са пристигнали — докладва той. — Браминът ги е вкарал в малкия храм до онзи огромен балкон, който се вижда и оттук. Каза, че веднага трябва да идем там.