Робин Кук - Чуждо тяло

— Да тръгваме — каза Лори.

Докато лодкарят гребеше към брега, Джавахар им обясни, че ще слязат до Скиндия гхат, защото до брега на Маникарника гхат не се допускат жени, както и до погребалните клади.

— И защо, за бога? — попита Лори.

— За да се попречи на съпругите да скочат в погребалната клада на мъжа — обясни Джавахар. — Животът на вдовиците в традиционалистка Индия съвсем не е лесен.

Когато слязоха на брега, Джак и Лори бяха очаровани от огромния храм на Шива, леко наклонен към Ганг, която миеше стените му. Заедно с Арун се приближиха, за да го разгледат, докато Джавахар се разплащаше с лодкаря.

За да стигнат от Скиндия гхат до Маникарника гхат, те трябваше да влязат в старата част на града, който заобикаляше шестте километра гхатове. Щом се отдалечиха от водната повърхност, градът изведнъж придоби средновековен вид, прорязан от тъмни, клаустрофобични, криволичещи калдъръмени улици. За разлика от копринената хладина по бреговете на Ганг, тук цареше зловонна жега и смрад на стара урина и кравешка тор. Освен това беше пълно с народ, крави и кучета. Лори се опитваше да се свие в себе си като охлюв, за да избегне допира с каквото и да било. Вонята беше толкова ужасна, че й се искаше да започне да диша през устата, но страхът, че може да пипне някоя заразна болест я принуждаваше да диша през носа. Рядко се беше чувствала толкова неудобно както сега, докато вървеше след Джавахар, опитвайки се да не стъпи в някое изпражнение.

От време на време клаустрофобията ги напускаше, когато се приближаваха до някой осветен ресторант, отворен магазин или щанд за продажба на бханг, осветен от самотна крушка. Но като цяло беше тъмно, горещо и миризливо.

— Ето ги стълбите — каза Джавахар, спирайки толкова рязко в тъмнината, че Лори, която вървеше втора, се блъсна в него. — Тези стъпала ще ни отведат до големия балкон. Съветвам ви да стоите заедно. Не искаме някой да се изгуби, нали?

Лори не можеше да повярва, че той ги смята за способни да тръгнат да скитат наоколо.

— Тук е пълно с хостели — продължи Джавахар. — Всеки се наглежда от отделен брамин. Те са за умиращите. Не влизайте вътре. Ще има само някоя друга свещ, през повечето време ще е тъмно. Нося си фенерче, но ще го използваме едва когато дойде време да вземете пробите. Ясно ли е?

Джак и Арун отговориха утвърдително. Лори мълчеше. Устата и гърлото й бяха пресъхнали.

— Добре ли си, Лори? — попита Джак. Едва можа да я различи в тъмнината.

— Мисля, че да — успя да отговори тя, опитвайки се да произведе малко слюнка, за да навлажни устните си.

— Носиш ли парите? — попита Джавахар Джак.

— Нося ги. — Джак потупа джоба си.

— Само още нещо — добави Джавахар. — Не говорете с домба.

— Кои са домба? — попита Лори.

— Домба са Недосегаемите, които от незапомнени времена поддържат кладите за кремиране и се занимават с мъртвите. Те живеят в храма на вечния огън на Шива. Облечени са с бели роби и бръснат главите си. Не разговаряйте с тях. Те приемат работата си много на сериозно.

„Не се тревожи — помисли си Лори. — С никого няма да разговарям.“

Джавахар се обърна и тръгна нагоре по стълбите, които свиваха наляво и изглеждаха безкрайни. Когато ги изкачиха, те се озоваха на балкон с порутен парапет. Пред него се ширеше огромната река, над която бе надвиснала пълната луна. Под него пропукваха бушуващите погребални клади и изпълваха въздуха с искри, пепел, суха жега и пушек. Навсякъде можеха да се забележат Домба — тъмни фигури, носещи дълги пръти, с които разравяха жарта и превръщаха кладата в миниатюрно подобие на ад. Във всяка се виждаха ясно горящи тела.

На балкона лежаха трийсетина трупа, обвити с бели муселинови покривала. На дъното, под широкия свод, зееха тъмните входове към храмовете. В центъра гореше вечният огън на Шива.

— Дай ми парите — каза Джавахар и протегна ръка.

Джак се подчини.

— Стойте тук. Веднага се връщам.

— Мили боже — проплака Лори. — Това е ужасно.

— Хората наистина ли идват тук и остават в тези пещери, докато умрат? — попита Джак.

— Доколкото знам, да — отвърна Арун.

Джавахар отново се появи. Беше влязъл в единия от двата крайни индийски купола.

— Въпросните тела се намират в малкия храм до стълбите, по които стигнахме дотук — каза той. — Браминът каза да побързаме и да не привличаме внимание към себе си. Проблемът е, че домба вярват, че едно от основните им задължения е да пазят телата.

— Само това ни трябваше — промърмори Лори, докато се отдалечаваха в указаната посока. Тя усети, че започва да трепери.