Робин Кук - Чуждо тяло

Вийна свали капака и го остави на камината. После си пое дъх и бръкна в кутията. За нейно голямо облекчение пръстите й веднага напипаха огромния ключ и тя произнесе бърза благодарствена молитва към Вишну. Пусна ключа в джоба си, намести капака върху кутията и я върна на предишното й място.

Грабна обувките си и калъфката за възглавница и излезе от библиотеката. Щом се озова в коридора, тя се отправи към оранжерията. Точно в този миг чу глухия звук от затварянето на хладилника. Сви се инстинктивно в сенките на коридора и замръзна. Беше постъпила правилно. След минута в коридора се появи Кал, понесъл кутия бира в ръка. Той мина покрай Вийна и се запъти към крилото, където се намираха стаите на сестрите.

Вийна изпадна в паника. Макар цялата вечер да се опитваше да се държи нормално, знаеше, че Кал подозира нещо. Беше я попитал няколко пъти дали е добре. А по-късно, след като тя се извини, че предпочита да си легне, дори я изпрати до спалнята й. Сега, когато го забеляза да се отправя натам, тя реши, че пак я проверява.

Щом силуетът му се изгуби от погледа й, Вийна отново тръгна. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Прекоси оранжерията и излезе в градината, където обу обувките си и хукна през поляната. Когато навлезе в малката горичка, най-после забави ход и тръгна в тъмното към гаража. Няколко минути по-късно вече стоеше пред него.

Тя отключи горната врата и я остави отворена, за да се възползва от лунната светлина, процеждаща се между клоните на дърветата. В основата на стълбището цареше пълен мрак — когато Вийна вдигна глава нагоре, видя само тънък лъч светлина, който проникваше услужливо.

Тя извади ключа.

— Госпожице Ернандес! Аз съм сестра Чандра — извика тя и отвори вратата. — Госпожице Ернандес! Идвам да ви измъкна оттук. Това не е номер, трябва да побързаме. Донесла съм ви дрехи и обувки.

Вийна усети как една ръка я докосва по рамото.

— Къде са обувките? — попита Дженифър. Тя беше изпълнена с подозрение, въпреки думите на Вийна, че това не е номер.

— Пъхнала съм ги в една калъфка за възглавница. Хайде да се качим горе, по-светло е.

— Добре — съгласи се Дженифър.

Вийна се обърна и тръгна нагоре по стълбите към слабата сребриста светлина. Едва чуваше шляпането от босите крака на Дженифър. Щом излезе навън, Вийна погледна към къщата.

— О, не! — прошепна тя. През клоните на дърветата се виждаше, че лампите светят. След миг чу нещо, което накара кръвта да замръзне във вените й. Чу гласа на Кал, който викаше името й в тъмното.

Дженифър се появи на вратата. Започна да сваля хавлията, за да облече дрехите, които Вийна й беше приготвила.

— Няма време за това — рече бързо Вийна. — Но поне трябва да обуете нещо. — Тя измъкна гуменките от калъфката и ги подаде на Дженифър, която побърза да се увие в халата и ги грабна от ръката й.

— Защо сме се разбързали толкова? — попита тя.

— По някакъв начин Кал Морган, шефът, е разбрал, че ме няма. Може още да не се е усетил, но скоро ще разбере, че през цялото време съм възнамерявала да се върна и да ви освободя.

Дженифър нахлузи гуменките.

— Къде отиваме?

— През гората, по-далеч от къщата. Има метална ограда, но на места е съборена. Трябва да ги намерим и да се отдалечим колкото се може повече от къщата, защото иначе и двете ще се озовем в мазето.

— Да тръгваме. — Дженифър стегна колана на халата.

Двете жени хукнаха през гората. Колкото по-гъсти ставаха дърветата, толкова по-трудно им беше да си проправят път. В продължение на около петнайсетина метра те се придвижваха изцяло по усет, протегнали напред ръце. Основният проблем беше шумът. Сякаш слонове препускаха през храсталаците.

— Вийна, върни се! Трябва да поговорим! — разнесе се мъжки глас в нощта. В тъмнината затанцуваха лъчи от фенерчета и започнаха да кръстосват поляната пред къщата.

Жените хукнаха още по-бързо и накрая се сблъскаха със здравата метална ограда, увенчана с ръждясала бодлива тел.

— Накъде? — попита задъхано Дженифър.

— Нямам представа — отвърна Вийна. Светлината от фенерчетата вече проникваше през дърветата.

Дженифър пое надясно, опипвайки оградата с ръце. Зад себе си чуваше стъпките на Вийна — двете жени вдигаха повече шум, отколкото би им се искало. Оградата продължаваше напред. Точно когато Дженифър се оплака, че съборената част сигурно е в другата посока, ръцете й попаднаха в дупка. Тя се наведе и опипа.

— Тук е — прошепна тържествуващо тя и пристъпи напред, стигайки до бодливата тел. Въпреки че не можеше да я види, реши да рискува и скочи. За щастие се приземи върху пръстта и подкани Вийна да я последва. Само след миг индийката вече стоеше до нея и двете отново побягнаха. Няколко минути по-късно те излязоха от гората и се озоваха на пуст път в квартала Чанакиапури.