Робин Кук - Чуждо тяло

Тя замълча и погледна Дженифър. Паузата продължи дълго, младата жена се опитваше да намери смелост да продължи.

— Какво е поискал от теб Кал Морган? — попита Дженифър. Тя се чувстваше все по-напрегната. Страхуваше се от онова, което щеше да научи.

— Поиска да убия Мария Ернандес. Аз убих баба ти.

Дженифър отново се отдръпна назад. За част от секундата се изпълни с желание да скочи и да удуши жената, която седеше срещу нея. През цялото време е била права за смъртта на баба си и извършителката се намираше на една ръка разстояние от нея. Но след това разумът надделя. Пред нея седеше млада жена, попаднала във възможно най-ужасния психологически капан, който Дженифър можеше да си представи, особено след преживяното от самата нея.

Дженифър си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Защо ме спаси? Виновна ли се чувстваше?

— Донякъде — призна Вийна. — Ужасно съжалявам за онова, което сторих с баба ти. Дори се опитах да се самоубия, но Кал Морган ме спаси.

— Истински опит ли беше? — В гласа на Дженифър се усети малко съчувствие и доста скептицизъм.

— Съвсем истински — отвърна Вийна. — Но тъй като бях спасена, реших, че боговете са удовлетворени. Но въпреки това продължавах да се чувствам зле и се опитах да ги накарам да престанат. След това, когато се срещнахме в болницата и осъзнах, че те сигурно ще се опитат да се отърват от теб, това ми дойде в повече. Тези хора нямат никакъв морал. Наистина, те самите не убиват, но нямат скрупули да карат други да го правят вместо тях. Единственото, което ги интересува, е да постигнат успех.

— Знаеш ли, и аз ще ти разкажа моята тайна — внезапно рече Дженифър. — И аз съм жертва на баща си. Всичко започна когато бях на шест. Бях много объркана.

— Аз също — потвърди Вийна. — Винаги ме караше да се чувствам гузна. Понякога си мислех, че аз съм си виновна.

— Така беше и с мен. Но когато станах на девет, внезапно осъзнах, че всичко това е грешно и изхвърлих баща си от живота ми. Мисля, че съм била късметлийка. Нямах никакви културни ограничения, които да ме карат да го уважавам на всяка цена. Естествено, нямах и сестри, за които да се притеснявам. Не мога да си представя какво си преживяла. Сигурно е било ужасно. Дори повече от ужасно.

— Така беше — съгласи се Вийна. — Като тийнейджърка се опитах да се самоубия, но опитът ми не беше искрен. Опитвах се да привлека внимание, но не се получи.

— Бедничката! — каза искрено Дженифър. — Аз се самосъжалявах, защото си мислех, че баща ми е съсипал живота ми и никой няма да ме иска, но никога не съм мислила за самоубийство.

Час по-късно небето на изток започна да изсветлява, но Дженифър и Вийна го разбраха едва след като слънцето изгря. Изведнъж осъзнаха, че могат да се видят ясно. Бяха разговаряли без прекъсване в продължение на два часа.

Те се измъкнаха от навеса, спогледаха се и независимо от страха избухнаха в смях. И двете изглеждаха ужасно, косите им бяха сплъстени, а лицата омазани с кал.

— Изглеждаш така, сякаш си участвала в битка — рече Дженифър, защото дрехите на Вийна бяха почти толкова кални, колкото и лицето й. Тя се пъхна обратно под навеса и измъкна хавлията. Когато я разгъна установи, че е в същото състояние като дрехите на Вийна.

Двете тръгнаха през селището, а от разнебитените временни постройки започнаха да се измъкват и други хора. Имаше майки с деца, бащи с пеленачета, деца и старци.

— При вида на всичко това, не те ли изпълва тъга? — попита Дженифър.

— Не — отвърна Вийна. — Това е тяхната карма.

Дженифър кимна, сякаш разбираше, но всъщност съвсем не беше така.

Докато приближаваха пътя, който вече беше задръстен от сутрешния трафик, двете ставаха все по-подозрителни. Макар че вероятността хората от „Международни медицински сестри“ да продължават да ги търсят беше минимална, тя все пак съществуваше. По-добре да проявяха предпазливост, вместо да съжаляват после, решиха те и продължиха да се крият зад дърветата, докато оглеждаха пътя, по който се движеха не само превозни средства, но и хора. Пешеходците отиваха към града или просто се шляеха наоколо.

— Как ти се струва? — попита по едно време Дженифър.

— Мисля, че е чисто.

— Какво ще правиш сега? — попита Дженифър. — Къде ще отидеш?

— Не знам — призна си Вийна.

— Тогава аз ще ти кажа. Идваш с мен в хотела и ще останел в стаята ми, докато не измислим какво да правим. Съгласна ли си?

Вийна кимна.

Отне им известно време да хванат такси, но най-накрая намериха шофьор, който да пътува към града. Когато стигнаха до хотел „Амал палас“, Дженифър го помоли да я изчака да донесе пари, но Вийна плати.