Питер Мэй - Шахматните фигури

Фин се върна при колата си и подкара към неговата къща. Грижливо култивираният правоъгълен парцел, спускащ се към пътя, сега несъмнено щеше до буренака и запустее. Крехките човешки усилия щяха бързо и безжалостно да бъдат заличени от природата. Когато спря върху чакълестата площадка отпред, видя, че перките на вятърните турбини продължават да се въртят, произвеждайки електричество, което никой нямаше да ползва.

Жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, вече бе махната. Експертите бяха взели своите отпечатъци, направили своите снимки, събрали пробите от кръв, влакна и други улики от сцената на убийството на Уистлър и отдавна си бяха отишли.

Вратата не беше заключена, затова Фин я побутна и влезе. Вътре леко миришеше на дезинфектант, въздухът бе спарен и застоял. Мебелите бяха изправени и поставени по местата си, а подът — изметен и чист. Единствената следа от хаоса, царил тук неотдавна, бяха полузаличените тебеширени очертания на тялото, петното от събралата се на пода кръв, както и следата, оставена от Уистлър в опита му да се довлече до отсрещната стена.

Фин приседна на ръба на стария продънен диван и огледа помещението. Спомни си негодуванието на леля си от запуснатия му вид навремето и яростта й, когато бе открила единствено бира в хладилника. На същия този диван бе седял и след спасяването си от сигурна смърт край езерото Тахавал, с чаша чай в ръката, подсилена с доза от уискито на господин Макаскил. В паметта му изникна мечешката прегръдка на Уистлър след дългогодишната им раздяла, едрото му мустакато лице, опряло неговото, топлината и обичта в очите му. В гърдите му отново се надигна скръб, за да бъде заменена миг по-късно от гняв и решимост да се концентрира.

Той примигна, за да проясни погледа си, и проследи тебеширените линии на пода. Единият крак на трупа е бил изпънат право назад, а другият — сгънат в коляното на нивото на талията. Едната ръка — положена отстрани на тялото, другата — протегната над главата. Точно според думите на Джордж Гън в килията на участъка: Изглежда, е пропълзял по пода, докато ти си бил в безсъзнание. Има кървава следа там, където се е влачил, сякаш се е опитвал да достигне нещо.

Фин опита да си представи какво може да е било то и изведнъж се досети.

Отделните елементи се подредиха и застанаха по местата си, като съвпадащи картинки на ротативка. Вече бе сигурен кой е убил Уистлър. Оставаше само въпросът защо.

Той извади мобилния телефон от джоба си, прокара пръст по указателя и избра един номер. На третото позвъняване отсреща се разнесе гласът на сержант Гън.

— Здравей, Джордж.

Другият изпъшка.

— Никакви услуги повече.

— Не те търся за услуга, а само да те поканя да дойдеш в Уиг. Мисля, че ще мога да ти покажа убиеца на Уистлър.

Настана продължително мълчание.

— А защо просто не ми кажеш името?

— Защото искам първо да се уверя. Освен това ще трябва да донесеш нещо.

— Какво?

— Снимките от местопрестъплението. Само общия план, с тялото.

— Сигурно се шегуваш! Да не искаш да ме изритат от полицията?

— Хайде стига, Джордж. Знам, че имаш достъп до тях. Ако ще и само за да направиш фотокопия. — Фин се поколеба и не можа да сдържи усмивката си. — А, и още нещо…

Раздразнението на Гън избухна в ухото му.

Фин напусна потискащата обстановка на къщата и седна да изчака Гън на хълма, откъдето се разкриваше гледка към плажа. До идването на сержанта щеше да мине доста време. На младини двамата с Уистлър безброй пъти бяха седели тук, бъбрейки понякога с часове. Никога не им липсваха теми за разговор, макар и мълчанията им също да бяха приятни.

Не след дълго забеляза към него да приближава фигура, облечена с мушама в червено и синьо, поне два размера по-голяма от нейния. Само малко ъгълче от татуировката на врата й се забелязваше между вдигнатата яка и нахлупената качулка.

Носеше също гумени ботуши, нахлузени върху нещо като долнище на водолазен костюм. Всички пиърсинги и обеци бяха махнати и лицето й изглеждаше странно оголено без тях.

Под очите й имаше сенки, а лишеното от грим лице бе бледо и изпито. Щом наближи мястото, където седеше Фин, тя спря и сведе глава към него.

— Бях долу на плажа и те видях да караш към къщата. — Виждайки недоумението, с което разглежда облеклото й, тя почти се усмихна. — Още навремето бях обещала, че ще помагам при превоза на туристите с лодки. Сега мислех да се откажа, но после реших, че може да ме поразсее. — Ана сви рамене и зарея тъжен взор към брега. — Но всички тези веселящи се хора… само ме накараха да се чувствам още по-зле. — Тя се поколеба. — Може ли да приседна до теб?