Питер Мэй - Шахматните фигури

— Разбира се — отвърна той, изпитвайки особено чувство да си прави компания с дъщерята на мъртвия си приятел на същото място, където някога бе седял с него.

— Защо всъщност си дошъл?

Фин се облакъти върху коленете си. Далеч под тях приливът вече се обръщаше и плитката вода образуваше дълги ивици бяла пяна върху мокрия златист пясък.

— Исках да погледна с очите си мястото, където беше убит баща ти. Нямам ясен спомен какво се случи тогава. Някой просто ме халоса по главата секунди след като го открих.

— Но защо? Имам предвид, какво очакваше да видиш?

— Дълги години бях ченге, Ана. Затова допуснах, че може би ще открия нещо, което другите са пропуснали.

— И откри ли?

След едва доловима пауза той поклати глава.

— Не. — После се обърна към нея и за сетен път остана поразен колко много прилича на баща си. Тя го гледаше с широко отворени очи, търсейки да долови нещо в неговите. — Кой даде разрешение да се използват шахматните фигури?

— Аз. Джейми Улдридж каза, че щели да са необходими за празненството.

Фин си спомни как Джейми бе отрекъл изобщо да знае за съществуването им.

— Спомена, че имало известно объркване относно това дали баща му ги е поръчал, или не — продължи Ана. — Но вече всичко било изяснено. Извини се, задето досега не е платил за изработката им, и обеща, че щом събитието приключи, ще ми даде парите. — Тя стисна челюсти със същото упорито изражение, което Фин често бе виждал у баща й. — Но аз няма да ги взема — рече с потрепващ глас. — Предпочитам фигурите. Искам да ги запазя. Щом татко ги е направил, значи сега са мои, нали?

— Да — кимна Фин.

— Всяка тяхна извивка, всяка черта, издълбана от длетото, е негово дело. Излезли са от сърцето и изпод ръцете му и ако има нещо останало от него на този свят, то е у тях.

Фин се изненада от неочакваното красноречие, от дълбочината на чувствата й и от нейната способност да ги изрази. Все пак това бе същото момиче, което едва преди седмица бе нарекло чувствата шибани тъпотии и неохотно бе признало, че обича баща си, наричайки го задръстен задник. Момиче, което едва можеше да състави изречение, без да го поръси обилно с ругатни. Едва сега разбираше, че всичко това е било само внимателно граден образ, защитна обвивка. Такава, която да й спечели уважението на нейните връстници, като същевременно прикрие уязвимостта й. Сега тя бе захвърлена, заедно с пиърсингите. Будно хлапе, което не се възползва от ума си. Във всяко отношение дъщеря на баща си.

— Никога няма да се разделя с тях — каза тя. — Така част от него постоянно ще бъде с мен.

Фин се пресегна и докосна лицето й.

— Ти си най-добрата и значима част от него, Ана. Направи така, че да се гордее с теб.

Очите й се навлажниха и тя припряно скочи на крака.

— Най-добре да вървя. Долу ще имат нужда от мен. На това хубаво време много народ ще иска да се вози на лодка.

— И на хеликоптер също — извика на висок глас Фин, докато се изправяше, защото тъкмо в този момент машината се зададе откъм дюните и премина с рев над главите им.

— Може ли да поговорим пак някой път? — попита тя. — Не искам да бъда досадна или нещо подобно, но ти, изглежда, си го познавал по-добре от всеки друг. Бих искала и аз да го опозная малко повече.

— Ще ми бъде приятно — каза Фин. И изпита внезапен порив да я прегърне, сякаш, ако я притиснеше до себе си, щеше отново, за последен път, да усети близостта на Уистлър. Но не го направи.

— Благодаря — усмихна се измъчено тя. После се обърна и забърза по пътеката към плажа.

Джордж Гън слезе от колата си в подножието на хълма и като вдигна глава, видя

Фин да седи сред високите треви край къщата на Уистлър. Бе подпрял брадичка върху коленете си, а лекият западен вятър рошеше косите му, носейки откъм плажа далечни звуци на гайди. Сержантът въздъхна и морно започна изкачването.

Фин дочу отдалеч пъшкането му и се обърна. Полицаят стискаше под мишницата си зелена папка. Обувките му бяха лъснати, панталонът — изгладен, а кичурите на черната му коса се придържаха на мястото си от обилно количество гел.

Той застана до него и сведе навъсено лице.

— Да знаеш, че този път прекрачи границите. Приятелството си е приятелство, но за да ти набавя нещата, трябваше да си пъхам носа в чуждо разследване. Това не остана незабелязано и ми бяха зададени някои въпроси.

— Но носиш всичко, нали?

Другият изсумтя раздразнено.

— Докладът на социалната служба вече е безпредметен, що се касае до съда.