Питер Мэй - Шахматните фигури

Роди напълни отново чашата си и като се облакати над масата, унесено я обгърна с длани. Очите му проблясваха като стъклени на светлината на свещите.

— Никога не изготвях документи за полетите до Солас, за да няма излишни въпроси. И естествено, винаги зареждах достатъчно гориво, за да ми стигне дотам и обратно. Но специално в онази нощ подадох летателен план до остров Мъл, с кацане на летище „Гленфорса”. За да съм сигурен, че когато изчезна, ще ме търсят на погрешното място. А горивото в резервоарите щеше да ми стигне само колкото да се добера до Външните Хебриди. Този път връщане нямаше да има. — Той се усмихна тъжно. — Еднопосочен полет. Към вечността.

Той замислено отпи няколко глътки, съживяваш болезнените спомени в паметта си.

— Докато се движех над западното крайбрежие, се придържах към планините, за да избягвам доколкото мога радарите. От въздушния контрол на няколко пъти поискаха да се идентифицирам, затова накрая им казах, че транспондерът ми се е повредил, и просто го изключих. Потопих се в радиомълчание. Естествено, Джимбо смяташе, че правим обичаен курс, и се приземихме в Солас, както обикновено. Там никога не ни чакаха хора, имаше само определено място за оставяне на пратката. Плажът е пуст, без къщи наоколо, а най-близкото село е чак отвъд дюните. Идеята ми беше да остана край самолета, докато Джимбо отиде да прибере торбите, а щом се отдалечи, да излетя без него.

Роди си пое шумно въздух през стиснати зъби и мрачно поклати глава.

— Но изглежда, неволно съм се издал. Бях адски нервен и той трябва да го е усетил, защото настоя да го придружа. Какво можех да сторя? Нямаше как да откажа, затова оставих двигателя да работи и закрачих заедно с него към скривалището сред високите треви. Усещах как изпадам в паника. Всичко беше готово и не знаех дали някога ще се реша отново. На връщане носех една от торбите. Не знаех каква дрога е имало вътре, но беше възтежка. Както и да е, събрах кураж, замахвах с всичка сила и го халосах с нея по тила. Той се свлече като чувал с картофи, а аз хукнах към самолета.

Мислех, че съм се спасил, но тъкмо наближавах, когато го чух да пъхти зад мен като локомотив. Опитах да скоча върху крилото, но той ме издърпа обратно. Беше яко копеле. По врата му се стичаше кръв, а по погледа му си личеше, че иска да ме убие.

Знаех, че не успея ли да го поваля, работата ми е спукана. Видях, че замахва да ме удари, и го отблъснах назад. Тогава той залитна и… — Роди затвори очи, изживявайки отново ужаса, от който го делеше пропастта на изминалите седемнайсет години. — Попадна право върху шибаната въртяща се перка. Тя моментално го отхвърли встрани, с цепната на две глава.

Сега Фин разбра откъде трупът в самолета е получил ужасяващите черепни травми. Можеше само да си представи каква кървава касапница е царяла в онзи момент.

— Той беше мъртъв, Фин. Мъртъв като пън. Мозъкът му се бе пръснал из целия плаж. Отначало не знаех какво да правя. Първият ми импулс беше да се кача на самолета и просто да отлетя. Но после се сетих, че не мога да го зарежа там.

Семейството му щеше да реши, че съм го убил, и нямаше да повярва, че след това просто съм паднал в морето. Никой нямаше да го повярва. Тогава започнах да мисля по-трезво. Облякох го в якето си, като оставих вътре портфейла и другите си вещи, в случай че го открият. После го натъпках в кабината. — Роди прокара длан по лицето си при спомена за изживения кошмар. — Нямаш представа колко беше трудно. Той сякаш тежеше цял тон. Целият се омазах в кръв и ми отне поне двайсет минута, докато успея да захлопна вратата зад него.

Той замлъкна, сякаш за първи път забелязваше двете лица пред себе си, погълнати от историята. Мейрид навярно я бе чувала и преди, но бе също така омагьосана като Фин от събитията, описвани под звездите на тази душна испанска вечер. Роди взе бутилката и допълни чашите. После извади нова пурета и я запали.

— Качих и наркотиците на борда и щом излетях, ги пуснах над океана. Знаех, че приливът ще заличи от плажа всяка улика за смъртта на Джимбо. После, съгласно първоначалния си план, взех курс към планините на Югозападен Луис. Беше краят на юли и официално залезът настъпваше към десет вечерта. Вече бе много по-късно, но в небето още имаше светлина, а аз знаех точно къде отивам. Летях ниско, като връх Маяласвал ми служеше за ориентир. Вече бях избрал едно езеро северно от него.

Скрито в уединена долина, на километри от всякакви населени места. Бях сигурен, че никой няма да ме види или чуе по това време на нощта. Просто се снижих полегато, без газ и с прибран колесник, докато не кацнах по корем във водата. Беше доста плашещо, но аз, честно казано, вече бях отвъд страха, а и нямаше връщане назад. Бях изразходвал на практика всичкото си гориво, което и беше идеята. Не исках да оставям издайнически мазни петна по езерото.