Питер Мэй - Шахматните фигури

Никога не съм търсил бягство в алкохола или наркотиците, но тогава пиех доста и редовно припалвах по някой джойнт. Проблемът беше в обхваналата ме апатия.

Просто не можех да събудя у себе си ентусиазъм. Към каквото и да било.

Беше краят на зимата, февруари или март. След изпълнение някъде в южните квартали на Глазгоу бяхме поканени на парти в една от онези огромни къщи от червен пясъчник в Полъкшийлдс. Тя стоеше гордо в горния край на широк ъглов парцел от поне десетина декара, заобиколена от кестенови дървета, черни и сурови в зимната си голота.

В задната част имаше просторна зимна градина с причудливо извит покрив, помещаваща закрит плувен басейн. Обзавеждането бе подбрано с много вкус — дебели вълнени килими, картини по стените, старинни мебели. Остъклени шкафове с изложени в тях безбожно скъпи изделия от кристал и порцелан. Не точно идеалният терен за петдесет или шейсет пияни и напушени младежи, решени да си прекарат добре.

Мейрид и Роди най-сетне бяха скъсали окончателно и той се подвизаваше с нова приятелка — красиво русокосо момиче на име Кейтлин. Къщата принадлежеше на родителите и, които бяха на почивка. Брат й Джимбо се изживяваше като господар в тяхно отсъствие. Той бе неприятен младеж с дизайнерска прическа и обица на едното ухо. Наоколо му пърхаха няколко девойки, докато той се разхождаше важно в своите обувки „Гучи“ и костюм „Армани“.

Изпи се голямо количество алкохол и призори почти всички се озоваха голи в басейна, заливаха се с шампанско и пищяха колкото им глас държи, за да надвикат гърмящата стерео уредба.

Аз се чувствах изморен, отегчен и не вземах участие в забавата. Седях проснат върху един диван в дневната и гледах видео на най-големия телевизор, който бях виждал в живота си. Казвам „гледах“, но всъщност нямам представа какво е вървяло на екрана. Филм може би, или музикални клипове. Дъвка за очите. И за мозъка.

Отначало почти не обърнах внимание, че някой се настанява до мен, до като не усетих топлината на бедро, притиснато в моето, и не долових аромата на парфюм, толкова познат, че ми подейства успокояващо. Обърнах се и видях Мейрид да ми се усмихва. Усмивка, която някога би ускорила пулса ми, но сега беше твърде позната, за да й се доверявам.

— Защо си се усамотил тук? — ме попита.

— Ще ми се да бях някъде другаде — свих рамене, но все пак ми стана приятно да поговоря отново на келтски.

— Ами махни се тогава.

— Не мога. За разлика от теб, имам хора, които разчитат на мен, за да ги откарам.

Продължавах да съм донякъде подвластен на нейното обаяние. Косата й бе късо подстригана — тя я носеше така още от инцидента на Пътя заникъде, а някогашните меки момичешки черти бяха станали по-остри и женствени, но все така поразително красиви. Беше отслабнала и очите й изглеждаха по-големи, почти хипнотизиращи.

Все още носеше сценичното си облекло — дълга черна рокля, обгръщаща фигурата и спускаща се от тънките презрамки в дълбоко деколте между гърдите, в рязък контраст с порцелановобялата й кожа. Не бе пресилено да се каже, че изглеждаше поразително.

— Ами ако аз те помоля да ме заведеш у дома?

— Защо би го сторила? — погледнах я с подозрение.

— Може би не ми се прибира сама.

Когато не отвърнах нищо, усмивката й стана по-широка.

— Помниш ли, когато ме откара до Сторноуей с раздрънкания си стар мотопед?

Учудих се, че не е забравила случая.

— Да, здравата се измокрихме.

— А аз дни наред имах синини на задника под формата на багажника ти.

— Майтапиш се! — изсмях се на глас.

— Щях да ти ги покажа, но можеше да си извадиш погрешно заключение. Роди винаги подлагаше сгънато одеяло, а при теб бяха само голи метални пръчки. Едва изтърпях, докато стигнем.

— А аз си мислех, че ме стискаш толкова силно от страст.

— Нищо чудно и така да е било — погледна ме закачливо тя.

— Как пък не!

Ръката й сега лежеше върху облегалката на дивана зад мен, а пръстите й разсеяно рошеха къдриците ми. Чувствах се неловко.

— Ти ме харесваше някога, нали, Фин?

— Някога, да.

— Но вече не?

Само свих рамене.

— Какво се случи?

Обърнах се, за да я погледна.

— Опознах те, Мейрид.

Изражението й отведнъж се промени, сякаш невидима светлина угасна в очите й.

Тя свали ръка от облегалката и приседна на самия ръб на дивана, сключила пръсти в скута си. Вече не можех да видя лицето й.

— Това май е най-обидното нещо, което някога са ми казвали.

Гласът й съвсем леко потреперваше.