Питер Мэй - Шахматните фигури

Очите на Фин се стрелнаха към Маршели, а после обратно към нея.

— Здравей, Мейрид. Виждам, че още не си сменила фризьора.

Тя се усмихна и прокара длан по късата си щръкнала коса. В нея проблясваше съвсем малко сребро, все още недостатъчно, за да я накара да я боядиса.

— Това е запазената ми марка. Един ден ще ме положат в ковчега с нея. Надявам се само да е станала чисто бяла дотогава.

— Да ти сипя ли чай, Фин?

Гласът на Маршели се вмъкна между репликите им като хленч на малко дете, разстроено от липсата на внимание.

— Предпочитам да си взема бира. — Той пристъпи до хладилника и извади отвътре една бутилка.

— Все същият като преди — отбеляза Мейрид, отпивайки от чашата си. — Винаги с бира в ръка.

— Какво правиш тук всъщност? — попита той, докато отваряше капачката.

— Дошла е да търси теб — вметна Маршели.

— В града ми казаха, че си се заловил да ремонтираш къщата на родителите си.

Учудих се, защото последното, което знаех за теб, бе, че си полицай в Единбург. — Тя поклати глава. — Щях да си умра от смях, като разбрах. Фин Маклауд — полицай!

Помниш ли как преследваше патрулката из улиците на онова английско курортно градче?

Фин се ухили.

— Да, тогава извадихме късмет, че не ни тикнаха в участъка.

— Защо да тикват нас? Изцепката си беше изпяло твоя.

— Някой ще ми обясни ли шегата? — намеси се Маршели, местейки поглед между развеселените събеседници.

— Дълга история — махна небрежно с ръка Фин. — Впрочем вие нали се познавате от училище?

— Да, но тогава движехме с различни компании — отвърна Мейрид, а после се усмихна по посока на Маршели. — Никога нямаше да те позная след толкова години.

Научих само, че двамата сте се събрали.

— Аз пък те познах веднага. И кой не би те познал? — Маршели й върна малко кисело усмивката и се обърна към Фин. — Видях я през прозореца, да стои горе на хълма и да се озърта като изгубена душа.

— Предполагам, че си тук заради погребението? — побърза да смени насоката на разговора Фин.

Лицето на Мейрид се помрачи.

— Не просто заради него. Тук съм, за да го организирам. Роди няма никакви известни роднини, така че остава приятелите да го изпратят в сетния му път. Вие също ще дойдете, нали?

— Аз ще се въздържа. — Маршели се обърна към мивката, изля остатъка от чая си и изплакна чашата. — Никога не съм познавала добре Роди, а и трябва да се грижа за бебето.

— Бебе? — повдигна изненадано вежда гостенката.

— Внучката ни — отвърна Фин, а после се почувства длъжен да поясни. — Имаме син, за когото разбрах едва наскоро.

Мейрид схвана намека на Маршели и се изправи от масата.

— Никога не си можел да си го държиш в гащите, нали, Фин? Все съгрешаваш с това твое добро сърце. — Той пламна и тя добави: — И все още се изчервяваш, както виждам. Но какво да се прави, в интересни времена живеехме.

— Така си е — кимна Фин и надигна бутилката, за да скрие притеснението си. — Ще ми се обадиш за погребението, нали?

— Да, след като вече знам къде да те намеря. Аз съм отседнала в хотел „Кабарфей“, в града. — Тя направи пауза, от която думите прозвучаха почти като покана. — Стрингс, Скинс и Рамбо също са тук.

Старите тийнейджърски прякори му се сториха странни, сякаш хората трябваше отдавна да са ги надраснали. И все пак той самият продължаваше да нарича някогашния си съученик Уистлър.

Мейрид отправи формална усмивка на домакинята.

— Е, беше ми приятно да се срещнем отново. Благодаря за чая.

Фин й задържа кухненската врата, докато излезе. На минаване покрай него тя му хвърли особен поглед, но каза само „Ще се видим на погребението“ и си тръгна.

След нея настана дълга тишина, като че ли Маршели изчакваше да чуе запалването на колата, преди да отвори уста.

— Двамата сте имали връзка, нали?

Нямаше смисъл да отрича.

— Толкова ли е очевидно?

— О, да. — Тя помълча. — И как така не си ми споменавал досега?

— Не е имало нищо за споменаване. Бил съм друг човек, на друго място и в друго време.

— Понякога ми се струва, че има доста Фин Маклаудовци, за които не знам. — Тя отиде до масата да вземе чашата на Мейрид и когато мярна отражението си в кухненския прозорец, неволно вдигна ръка, за да оправи косата си. — Все още е много красива — допълни, сякаш мисълта бе предизвикана от контраста със собствения й образ.

Фин отпи още от бирата си.

— Виж, вярно е, че съм спал с нея, но никога не съм я харесвал.

— Нима? И защо?

— Твърде добре я познавах. Тя не се интересуваше от никого и нищо, освен от себе си. Все „аз, аз, аз“.